Пиер Певел - Рицарят

— Ми… милост — повтори той.

Лорн се наведе бавно, докато бузите им не се отъркаха и смрадта на пот и мръсотия не изпълни ноздрите му.

— Благодаря ти — прошепна в ухото му Лорн, докато вдигаше оръжието му.

Плешивият гледаше невярващо.

— Бла… благодаря?

Не видя как дойде ударът с кама, който му преряза гърлото. Лорн стана и се отдръпна, за да види как мъжът се задушава в собствената си кръв, с пети драскащи по земята, докато огърлица от розови балончета напоява гърдите му.

Когато тялото престана да мърда, Лорн си пое дълбоко въздух, преди да се запъти към бъчвата с дъждовна вода, сложена под един улук в началото на уличката. Потопи главата си в нея, изми лицето си от калта и кръвта, които го покриваха, и бързо се изправи, изпълнен с нова енергия, с вода, стичаща се от косите му.

Но нещо не беше наред.

Разбра го, още преди болката да го удари в корема като удар с чук. Падна на колене, стенещ, със сгърчено от болка лице, като се държеше за корема. Струваше му се, че някакво диво животно разкъсва вътрешностите му. Искаше да се изправи, като се хване за бъчвата, но болката стана по-силна. И изведнъж му се стори сякаш нажежен до червено пирон пронизва лявата му ръка. Изкрещя. Невярващ, повдигна белязаната си ръка пред очите си, които горяха от пот, и я загледа, сякаш не беше негова, сякаш виждаше за пръв път сгърчените си пръсти и опънатите си до скъсване мускули.

Болката в корема стана още по-силна и го заслепи.

Падна.

Обърна се по гръб.

Изхълца и преди да изгуби съзнание, повърна голяма топка черна слуз, която се полепи по бузите му.

Таен пратеник беше известил за пристигането им.

Конниците пристигнаха през нощта и граф Теожен д’Аргор ги гледаше от прозореца си как влизат в двора на неговия замък. Това беше висока кула, построена на склона на планината, като част от нея беше вдълбана в гранита — сурово, самотно жилище, където графът се беше оттеглил, след като го отстраниха от Съвета на Върховния крал. Обичаше това място несъмнено защото се ласкаеше от мисълта, че прилича на него: твърдо и студено, но солидно и без преструвки.

И от друго време.

Конниците носеха големи тъмни плащове, покриващи задниците на конете им. Повечето от тях бяха мъже на меча, бяха десетима на брой, но само двама слязоха и последваха в кулата слугите, които бързо бяха притичали да ги посрещнат със запалени факли.

Теожен д’Аргор остана на прозореца и погледът му се изгуби сред тъмните, накъсани силуети на неговите планини. Знаеше какво е довело конниците. Досещаше се какво ще му предложи Дънкан дьо Фелн, но не беше сигурен какъв отговор да му даде. Върховното кралство обаче вървеше зле. Ако се вярваше на някои, страната беше дори на ръба на дълбока пропаст. Вината беше на един крал, който вече не царуваше, и на една амбициозна и мразена кралица.

На вратата се почука.

Веднага след това влезе херцог Дьо Фелн и хвърли наметалото си на едно от креслата, разположени пред камината, като с Теожен си размениха по едно нищо незначещо потупване.

— Добър вечер, графе.

— Добър вечер.

Не се бяха виждали, откакто граф Д’Аргор се беше върнал в планините си. Той си оставаше природно силен, въпреки своите петдесет и седем години. Висок и снажен, беше понапълнял, но още изглеждаше способен да размаже шлем и череп с един удар на боздугана си — неговото любимо оръжие. Макар да владееше по-добре меча, Дънкан също се беше отличил със своята смелост по време на битка, което му беше струвало белега върху скулата му. Минаваше обаче не толкова за военен, колкото за умел политик. С добре подстригана брада и уверен поглед, той беше с десетина години по-млад от Теожен.

— Дъщеря ми е с мен — извести той. — Ако позволявате, бих искал тя да присъства на нашия разговор.

Графът се обърна към Ейлин дьо Фелн, виконтеса на Беорден, която също влезе.

— Достатъчна е една дума от ваша страна, графе, и ще се оттегля — каза тя с реверанс, който етикетът не изискваше.

— Не — отвърна Теожен. — Тъй като баща ви желае да останете…

С покорна усмивка на уста младата жена се изправи и като отвърза връзките на плаща си, остави на един слуга грижата да го отнесе. Красотата ѝ беше деликатна: тен на лилия, миловидно лице и коралови устни. Но най-завладяващото у нея бяха очите ѝ — очи, пълни с живот, интелект и хитрост.