Пиер Певел - Рицарят

— А именно?

— Регентство, но този път законно, до оздравяването на краля.

— Ако кралят изобщо оздравее. И кой ще го упражнява това регентство?

— Съветът.

— В който ще заседавате вие.

— Вие също.

Замислен, Теожен поклати разсеяно глава с поглед, изгубен някъде.

— Ако кралицата не отстъпи — каза накрая сериозно, — това означава война. И тя ще бъде кървава.

След срещата си с графа Дънкан дьо Фелн отиде при дъщеря си, която го чакаше на двора заедно с другите конници. Загърната с голямата си мантия, вече беше възседнала коня си.

— Откога се молиш на Дракона на сънищата? — попита херцогът, като смушка коня си.

— Откакто зная, че покойната графиня се е молела на него.

— Умело — съгласи се Дънкан с усмивка.

Леко пришпори коня си и цялата група потегли.

— Е? — попита Ейлин, преди да наберат скорост и шумът от ездата да ги заглуши.

— Накарах го да си помисли.

— Само?

— Очаквах го. Теожен е скала, която не можеш да поместиш лесно. Но тази среща не беше напразна. В края на краищата и най-високата кула започва от един камък, нали?

С доволно цъкане с език Дънкан пришпори коня си в галоп.

Лорн се събуди с гримаса.

Страдаше, тялото му беше сковано и всичко го болеше, слепоочията му пулсираха, пронизвани от мигрена, която почти го заслепяваше. Дишаше трудно, гърдите му бяха обвити със стегната превръзка, предназначена да намести ребрата му. Лежеше в стаята, определена за него в покоите на принца. Как се беше озовал в леглото си? Дръпнатите завеси скриваха светлината и в стаята цареше приятен полумрак, макар навън да беше слънчево. Всичко беше спокойно.

Отец Домнис се молеше мълчаливо, застанал на колене до леглото му. Когато видя, че Лорн идва на себе си, свали качулката на бялото си расо и стана.

— Как се чувствате, синко? — попита кротко той.

— Отче?

Лорн понечи да се изправи, но падна назад.

— Опитайте се да не мърдате, синко. Искате ли нещо?

— Жаден съм.

— Разбира се.

Свещеникът му донесе чаша вода, в която сипа няколко капки от една кехлибарена течност. После му помогна да я изпие, като внимателно придържаше главата му. Лорн с удоволствие позна вкуса на ликьора от кеш. Нямаше по-добро средство за борба с болката.

Докато Лорн отново затваряше клепачи в очакване дрогата да окаже своето въздействие, отец Домнис отиде да открехне вратата и тихо каза няколко думи на стражата отвън. След това внимателно затвори вратата и безшумно се върна до леглото.

Лорн усещаше, че мигрената го отпуска.

— Какво се е случило? — попита той със затворени очи.

Гласът му — слаб и дрезгав, издаваше човек, готов да потъне отново в съня.

— Нищо ли не помните? — попита белият свещеник.

— Толкова… съм… уморен…

— Тогава продължавайте да спите, синко. Заспивайте. И ме оставете да се моля за душата ви…

По-късно Алан дойде при отец Домнис до леглото на Лорн. Чакайки резултатите от всяко неуспешно издирване, той не беше мигнал, откакто приятелят му беше изчезнал.

— Изглежда, че никой нищо не знае за това момиче, с което Лорн е тръгнал — каза той тихо.

— Може би тя няма нищо общо с тази история.

— Съмнявам се…

— Трябва да си починете, синко.

Алан се направи, че не го чува, и отчаяно загледа Лорн. Съвсем блед, с лице, белязано от удари, той беше изпаднал в толкова дълбок сън, че нямаше как да не се тревожат. Свещеникът избърса мъничко черна жлъч, която още се процеждаше от затворените му устни.

— Но какво му се е случило, отче?

— Страхувам се, че е чул Призива на Тъмнината.

— Призива на Тъмнината? Какво е това?

— Лорн дълго живя в Тъмнината. Твърде дълго…

— Това го зная.

— Но ако е оцелял, то е, защото… Как да кажа? — белият свещеник търсеше подходящите думи. — То е, защото Тъмнината го е… приела, вместо да се мъчи да го унищожи. Пощадила го е и го е допуснала в лоното си, както свидетелства белегът на ръката му.

— Пощадила? Мислите ли?

— Лошо се изразявам… но вие познавате пораженията, които Тъмнината може да нанесе на телата и душите. Вашият приятел не се е превърнал в бесен луд. Нито в пелтечещ идиот. И тялото му не е развалено.

— Очите му са пострадали.

— Което е почти нищо, сравнено с деформациите, понесени от някои нещастници…

— Вярно е.

— Лорн е силен. Несъмнено точно поради това Тъмнината го е избрала.

— И сега го вика.

— В известен смисъл. Но по-скоро той копнее за нея. В Далрот Лорн е бил подложен на изобилие от Тъмнина. Той е… привикнал към нея. И сега тя му липсва като… — притеснен, отец Домнис се прокашля. — Като…