Пиер Певел - Рицарят

В крайна сметка Лорн изпита доверие към Делио.

Отначало го беше последвал без да мисли, а после от слабост. Беше се оставил да го влачи. Супата малко го беше ободрила, а тъмнината на местата, където ходеха, го караше да чувства по-уверен. Като че ли силата на кризата беше попреминала. Още страдаше от спазми, но се почувства по-добре и въпреки умората, оцени компанията на просяка.

Човекът беше симпатичен. Спираше да говори само когато отпиваше от стомните и халбите, охотно плащани от Лорн. Роден в Сарм, той беше бивш моряк, преминал първата половина от живота си на море, който просто не се беше върнал на борда след престой в едно пристанище. Не знаеше защо. В уречения час беше поръчал нова чаша вино, вместо да се върне на кораба. Беше се случило в Самаранд преди петнайсет години.

— Казвам си, че един ден ще потегля с някой кораб. Но знам, че не е вярно. Знам, че ще умра тук. А като става въпрос за умиране, този град не е по-лош от някой друг, нали?

Лорн се беше съгласил.

Просякът беше бъбрив, но не беше любопитен. Освен това знаеше всичко, което трябваше да знае за Лорн — той имаше пари и беше готов да харчи, за да му плаща пиенето. По този въпрос Лорн не си правеше никакви илюзии. Не се съмняваше, че Делио ще си отиде в момента, когато престане да плаща, и че ще го забрави на другия ден. Но това не го интересуваше. Делио го разсейваше. Той беше веселяк и с помощта на пиянството се оказа, че знае купища забавни вицове, кой от кой по-непристоен. Един от тях накара Лорн да избухне в смях и да изплюе виното, което току-що беше отпил. Един мъж беше целият облян и щеше да стане разправия, ако Делио не беше укротил положението с нова шега.

Нощта напредваше и празникът в Самаранд свърши. Музикантите прибраха инструментите си, хората се прибраха по домовете си и улиците малко по малко се опразниха. Скоро останаха само неколцина пияници, които стражата разгонваше, и влюбените, които не искаха вечерта да свършва.

Но Бежофа никога не спеше напълно.

Отиваха от една кръчма към друга, когато на завоя на една тъмна уличка Лорн забеляза нечие присъствие в мрака. Отначало се направи, че няма нищо, преброявайки петима. После покровителствено сложи ръка на гърдите на Делио, за да го задържи настрана.

— Внимавай — каза той.

Просякът отстъпи, преди мъжете да се покажат. Бандити. Зверове, свикнали с най-долна работа. Облечени в дебела кожа и груби дрехи, те носеха ками на коланите си и всички, с изключение на един, държаха тояги с олово накрая. Онзи беше скръстил ръце. Висок и плешив, с голи рамене, покрити с черни косми, той, изглежда, беше водачът на бандата.

Уверен в себе си, той се радваше.

— Можеш да се хвалиш, че добре ни накара да потичаме — каза той.

— Търсили ли сте ме? — попита Лорн.

— Можеше да се убиеш, като скочи от онзи прозорец…

Искрено безразличен към собствената си съдба, Лорн сви рамене. Чу как зад гърба му Делио изчезва преди да е станало прекалено късно.

Бандитите се приближиха, готови за бой.

— Ще е по-просто, ако ни последваш — каза плешивият.

— Къде?

— Ще видиш.

Лорн въздъхна.

Бандитите го обкръжиха бавно, предпазливо, като някои удряха с тоягата по дланта на ръката си. Без да прави каквото и да било, за да им попречи, Лорн мислеше. Не се чувстваше в състояние да се изправи срещу когото и да било, нито срещу каквото и да било. Но мисълта да се подчини на тия бандити му беше непоносима.

— Никъде няма да дойда с вас.

— Ние сме петима.

— Няма значение.

Без оръжие, откакто беше забил камата си в стената у Елана, Лорн стисна юмруци и се приготви да се отбранява.

— Не искам да ти причиня нещо лошо — каза му плешивият.

— Хубаво успокоение. Мисля, че най-вече ме искаш жив.

Мъжът се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше.

— По-умен си, отколкото те мислех — каза той.

— Понеже можеш да мислиш, така ли?

Усмивката на плешивия изчезна.

— Както искаш… Не го убивайте — каза той на хората си. — И не го наранявайте прекалено много.

Бандитите знаеха как се печели улична битка: нападнаха заедно. Преди да има време да реагира, удар с тояга засегна Лорн отстрани, после втори удар в гърба, а третият за малко да счупи китката му. Той изкрещя и не видя откъде дойде ударът, който го уцели под брадичката и го отхвърли назад. Падна опрян на една олющена стена.

Бандитите се скупчиха над него. Шефът им ги разблъска, за да мине.

Той не беше нанесъл нито един удар.

— Край, това беше — каза той.