Пиер Певел - Рицарят

Лорн реши да се поразходи сам из градините.

Те бяха спокойни и благоуханни, осветени с хартиени фенери и му стигаше да поеме по друга алея или да изчака в някое тъмно ъгълче, за да избегне разхождащите се. Колкото до влюбените и до двойките за една вечер, също като него, и те нямаха желание да срещат някого.

Лорн намери усамотена пейка, близо до едно езерце. Замислено разтриваше ръката си, обвита в кожа, и наблюдаваше млечните спирали на Голямата мъглявина, когато…

— Добър вечер.

Позна младата жена, която беше сред хората, които Алан беше изоставил насред разговора, за да дойде при него. Тя беше на около двайсетина години, хубава и подчертано елегантна в перленосивата си рокля.

Беше сама и отпиваше от чаша вино.

Лорн стана.

— Добър вечер.

— Елана — каза тя и подаде ръка.

Той ѝ целуна ръка.

— Позволявате ли да ви правя компания? — попита тя.

Лорн кимна, но тя вече сядаше. След момент на колебание той също седна до нея на пейката.

Настъпи мълчание.

Поднасяйки чашата към устните си, Елана внимателно разглеждаше профила на Лорн над ръба на чашата. После му я подаде.

— Искате ли?

— Не, благодаря.

— Не пиете ли?

Погледът ѝ беше настойчив.

— Напротив — отстъпи Лорн с леко повдигане на рамене.

Отпи една глътка и върна чашата на младата жена. Виното беше хубаво и хладно, леко ароматизирано с ликьор от кеш. Това прибавяше леко сладникава нотка, но не беше единственото качество на кеша. Ето кое обясняваше може би нехайния вид на Елана.

Отпивайки лекичко от виното си, тя отново започна да разглежда Лорн с интерес. Сякаш се мъчеше да улови нещо в лицето му, което ѝ убягваше. Черните ѝ очи хитро блестяха.

Лорн гледаше право пред себе си.

Неудобството му нарастваше и тъкмо щеше да каже нещо, когато Елана го изпревари:

— Преди няколко дни — каза тя, сякаш продължаваше започнат разговор — дойде кралски пратеник от столицата. Дойде да извести, че принц Алдеран скоро ще дойде в Самаранд след опасна експедиция в Морето на мрака.

Лорн чакаше и тя попита:

— Тази опасна експедиция — това бяхте вие, нали?

Той неохотно се усмихна. Никога досега не беше определян като „опасна експедиция“.

— Казвам се Лорн.

— Лорн?

— Лорн Аскариан.

— Звучи като скандско име.

Той не отговори.

— И сте били затворен в Далрот — добави младата жена.

Лорн дискретно плъзна лявата си ръка под дясната: кожена лента все така скриваше печата на Тъмнината, вграден в плътта му, но на него му се струваше, че всеки може да го види или да се досети. Белязаната му ръка го караше да страда без причина. Това му се случваше за пръв път и той си помисли, че е някакъв спазъм.

Тъй като той продължаваше да мълчи, Елана продължи:

— Според пратеника вие сте приятел на принца. Отдавна ли? — попита тя наивно.

— Откакто се помня.

— Тогава защо той не е направил нищо, когато сте били осъден?

— Беше далеч. Не знаеше какво се случва.

— В продължение на три години?

— В продължение на три години.

— А вие никога ли не му се разсърдихте? Да си приятел означава да си тук, когато от теб имат нужда, нали така?

Заинтригуван, Лорн се обърна към Елана. Тя издържа погледа му без да мигне и изведнъж развеселена, стана и остави празната си чаша на пейката.

— Да идем другаде — предложи тя.

— Моля?

— Да идем другаде! Да повървим!

Тя хвана дясната ръка на Лорн в своите ръце и го накара да стане. Той се покори.

— Но коя сте вие всъщност? — попита той.

— Аз съм най-хубавото, което може да ви се случи тази вечер. Хайде, елате!

Лорн си направи труда да я разгледа.

Дълга черна коса, бледа, блестящ поглед и хубаво личице: беше съвсем по неговия вкус. Или поне по вкуса на мъжа, който беше някога.

И тогава в него се породи съмнение.

Струваше му се сякаш болката, предизвикана от белега му от Тъмнината, обостряше недоверието и сетивата му, сякаш го предупреждаваше за опасност — все още неясна, далечна, но реална.

Лъжеше ли се?

Трябваше да разбере.

Последва Елана.

Напуснаха двореца на губернатора, но не се отдалечиха прекалено и останаха на възвишенията на Самаранд.

Елана беше хванала Лорн под ръка и те вървяха по павирани, осветени улици, украсени с цветя и флагове, където празникът продължаваше. Хората танцуваха под светлините на факлите и играеха на топка пред препълнените кръчми. В съпровод на флейти и барабани с цимбали, преминаваха весели хора, влизаха и излизаха през портите на къщите. На кръстовищата свиреха оркестри и навсякъде имаше жонгльори, гълтачи на огън, акробати и мечкари, които изнасяха представления.