Пиер Певел - Рицарят

— Този бал е организиран в твоя чест — каза Лорн. — Съмнявам се да започне без теб. А още повече някой да ти направи забележка, ако отидеш със закъснение…

— Не, ти не разбираш.

Лорн смръщи вежди и зачака.

— Уморен съм, Лорн. Наистина съм уморен… — принцът бавно закрачи из стаята. — Уморен съм от почестите, приветствията, тромпетите. Уморен съм да се показвам като на представление. Ако знаеш само колко съжалявам за времето на нашата младост. Когато бях просто третият син на краля, малкият пакостник, дето не знаеха какво да го правят… — спря и се обърна към Лорн. — Бяхме щастливи, нали?

Лорн се усмихна носталгично при спомена за безгрижните дни, за които говореше принцът. Спомени за препускания, смехове, игри, вино и момичета със запретнати поли се върнаха в паметта му.

— Да — каза той. — Бяхме.

Погледът на Алан вече се беше извърнал към един доста по-близък и не така щастлив хоризонт.

— Сега — продължи той сериозно — кралството мисли, че баща ми го е изоставил. Или че е луд или мъртъв, или почти същото. Що се отнася до майка ми, мразят я повече от всякога. Жал се отказа от Върховното кралство. Колкото до Ирдел… — сви рамене. — Е, ти го познаваш — Ирдел си е Ирдел. Ще бъде добър крал, но никога няма да бъде обичан крал. Докато аз — мен народът ме обича. Приветства ме. Чества ме. Вярва в мен. Защо? Загадка. Може би защото съм последният, в когото могат да повярват, но е така — засмя се горчиво. — Така че ето за какво ме използват майка ми и нейният министър. За нищо друго, освен да бъда приветстван и честван…

Същият този ден Лорн беше установил по какъв начин популярността на Алан можеше да бъде политическо оръжие. Следователно нямаше нищо чудно в това, че се стремяха да го използват — за добро или за зло на Върховното кралство. Следобеда, докато разговаряше с отец Домнис, беше научил, че Върховното кралство се готви да продаде Ангборн на Иргаард. Новината го беше слисала и поразила. Но не му беше трудно да разбере с какво посещението на принц Алдеран в Самаранд можеше да успокои другите градове.

— Те не искаха да отида да те прибера от Далрот.

— Те?

— Майка ми и Естеверис. Под претекст, че ще се изложа излишно на опасностите на Морето на мрака, при положение, че принадлежа на Върховното кралство. Всъщност беснееха, че ще отложа в последния момент едно официално пътуване…

Лорн не познаваше Естеверис, но знаеше много добре какво може да очаква от кралица Селиан. Тя не го обичаше и никога не го беше обичала, несъмнено заради влиянието, което той оказваше върху сина ѝ. Това влияние можеше да бъде единствено вредно, тъй като много често — умишлено или не — беше подтиквал Алан да се отскубне от опеката на майка си.

— Но Естеверис е стара лисица — продължи принцът. — Не му трябваше много време, за да нареди нещата както на него му се искаше. Впрочем новината беше разгласена из цялото Върховно кралство: доверявайки се единствено на моята смелост, нито за миг не съм се поколебал да се изправя срещу опасностите на Далрот, за да се притека на помощ на несправедливо осъден приятел — тръсна сърдито глава. — И ето така се пренаписва историята…

Алан замълча.

Беше истински разочарован от обрата, който събитията бяха взели.

— Не го направих, за да спечеля слава, нито в услуга на плановете на Естеверис — каза той. — И със сигурност не за да ме посрещат като герой при положение, че Върховното кралство трябва да окаже тази чест на теб.

Лорн се изненада от откровеността на принца и не знаеше какво да каже. И тогава, понеже Алан пиеше втора чаша вино с кеш, той рече:

— Може би трябва да караш по-полека с това, а?

Това всъщност не беше точно въпрос, нито пък съвет. А хладна констатация.

Принцът не разбра веднага.

После, като погледна празната си чаша, каза:

— О, това ли? — и остави чашата. — Не се тревожи, всъщност кешът е сложен колкото да придаде цвят…

Кешът можеше да бъде опасна дрога. Той беше ефикасно успокоително против болки, но в големи дози предизвикваше бавна физическа и психическа разруха, която често завършваше със смърт. Алан за малко не беше станал негова жертва. От пропадане на пропадане, накрая беше избягал и щеше да умре в една пушалня, ако не беше Лорн. Оздравяването му беше дълго и трудно. Под претекст на пътуване в имелорските кралства, той беше подложен на мъчително лечение в един отдалечен манастир под надзора на отец Домнис. Всичко в най-голяма тайна.

Тъй като Лорн се задоволяваше само да гледа, без да каже нищо, принцът се усмихна широко, но усмивката му изглеждаше крехка.