Пиер Певел - Рицарят

— Ще те разбера, ако повече не искаш да имаш нищо общо с Върховното кралство — продължи принцът. — Но знай, че когато се почувстваш готов, ще бъда щастлив да си до мен.

Лорн знаеше, че независимо дали ще приеме, или не, това предложение означаваше едно: бляскава реабилитация.

— Благодаря — каза той.

— Недей да ми благодариш. Не ти правя услуга. Наистина ще имам нужда от теб.

Лорн смръщи вежди и стана.

— Какво става?

Принцът се поколеба, после рече:

— Върховното кралство е зле, Лорн. Властта на майка ми е все по-оспорвана, а баща ми…

Гласът му пресекна.

Лорн чакаше.

Този, който той беше някога, сигурно щеше да предложи на принца подкрепата на една приятелска дума, на ръка, поставена окуражително на рамото. Но той чувстваше, че засега не може да го направи. Може би щеше да се случи отново.

Алан си сипа втора чаша вино, която пресуши наполовина.

— Баща ми вече не царува, Лорн. И е много зле.

— Толкова ли е лошо?

— Да. Ти… няма да можеш да го познаеш, ако го видиш. Повече е мъртъв, отколкото жив. Слаб и бледен. Кожа и кости. Ще речеш отдавнашен труп. Сух. Като пергамент. Да се уплашиш. А гласът му… А очите му! Те…

Алан спря да говори, неспособен да продължи повече. Допи си чашата и остана така, с поглед, зареян някъде навън.

— Аз… зная, че ти имаш всички основания да му се сърдиш, Лорн. Но те уверявам, че ако видиш в какво се е превърнал, ще ти дожалее за него.

Лорн се съмняваше в това, но предпочете да не казва нищо. Обаче попита:

— Какво му е? От какво е болен?

— Никой не знае. Лекарите, маговете, свещениците — всички са безсилни. До степен, че хората започват да говорят за Голямото зло — принцът се оживи. — Голямото зло! А защо? Можеш ли да ми кажеш защо баща ми ще страда от Голямото зло? Заради какво престъпление?

Лорн не отговори.

Според легендата Голямото зло поразява виновните крале. Продължава, докато вината не бъде поправена или простена и може да навреди на цялото кралство. Глад, войни, епидемии. Накрая никой не бива пощаден.

Алан си възвърна спокойствието.

— Ако не се случи преди това, Върховното кралство ще започне война след смъртта на баща ми. Тогава ще трябва да грабна оръжието, за да защитавам трона, и бих искал да мога да разчитам на теб. Но както ти казах, ще те разбера, ако откажеш. Впрочем, не искам от теб да ми отговориш сега. Само да помислиш.

— Обещавам ти да помисля. Но засега…

— Зная, зная. Трябва ти време.

И двамата се усмихнаха.

— Знаеш ли защо баща ти заповяда да бъде възобновен процесът срещу мен? — попита Лорн. — Вероятно ме е смятал за виновен, когато бях осъден, защото не упражни правото си на помилване. Какво се промени след три години?

— Не зная — отговори принцът. — Но малко преди да нареди възобновяването на процеса, беше посетен от пратеник на Събранието на Ирканс.

— Пратеник?

— Поне така казват.

— Само това…

Лорн се замисли за момент.

— Изглежда имам някаква съдба — каза Алан неохотно. — Може би и при теб е така…

Но Лорн не можа да отговори.

— Чу ли? — попита изведнъж принцът, като се заслуша.

— Да.

— Като че ли са залпове от оръдие…

Заинтригуван, Лорн тръгна към палубата. Алан, който знаеше за какво става дума, го последва, без да бърза толкова.

Кралският галеон беше влязъл в устието на голямата река Ейрдър и се приближаваше към пристанището на Самаранд. Градът приветстваше пристигането му с топовни салюти от крепостните стени.

С ръка над очите, Лорн преброи девет оръдия.

— Сметката е вярна — каза той, когато Алан дойде до него. — Девет за принц с кралска кръв. Нещо ми подсказва, че те очакват.

— За пореден път Естеверис е подготвил нещата добре.

— Естеверис?

— Първият министър на майка ми. Не го ли помниш? Е, много скоро ще се запознаеш още веднъж с тая змия… — Алан въздъхна примирено. — Докато чакаме, ще трябва да изиграя достойно ролята си на принц.

Изведнъж на Лорн му се стори, че принцът е безкрайно уморен.

Самаранд беше украсен със знамена в цветовете на Върховното кралство, когато кралският галеон пристигна. Бяха издигнати естради и бариери и се чакаше само да бъдат хвърлени цветята от прозорците при преминаването на кортежа. Задържана от войниците, радостна и нетърпелива тълпа се трупаше по кейовете и в съседните улици. Времето беше великолепно. Целият град беше в празнично настроение.

След като галеонът пусна котва във водите на пристанището, една делегация от нотабили тръгна към него на борда на голяма, разкошна лодка. Отдалеч се виждаше Алдеран дьо Лангър, принц на Върховното кралство, който влезе в лодката, за да стигне на сушата. Извисиха се приветствени викове „да живее“, но народната радост избухна с пълна сила едва когато принцът се появи, облечен във великолепна дреха със сребърни ширити, на трибуна, украсена със златни листа и покрита със синя коприна.