Пиер Певел - Рицарят

Засвириха тромпети — това беше триумф.

На кейовете спонтанното движение на тълпата принуди войниците да се намесят и да повишат глас. Заповедите им потънаха в приветствията, възгласите и ръкоплясканията. Хората протягаха шии, блъскаха се с лакти, застанали рамо до рамо. Усмихнат, Алан поздравяваше с ръка и приемаше овациите на хората.

Лорн беше останал на галеона. С качулка на главата, пазеща очите му от слънцето, той наблюдаваше сцената и възторжено каза:

— Не си спомням да е бил толкова популярен…

— Стана такъв едва след като се върна — отговори му отец Домнис. — Сякаш въплъщава всички надежди на Върховното кралство в тези смутни времена.

Млад и красив, харизматичен, Алдеран дьо Лангър се ползваше с обичта на народа, който охотно му прощаваше миналите лудории. Младостта трябваше да се преживее. А и не беше ли помъдрял много? Не беше ли обиколил имелорските кралства като обикновен благородник, за да усъвършенства познанията си за света? Не беше ли останал повече от две години в манастир? Казваха, че е щедър, внимателен и смел.

— Някои вече мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал — продължи белият свещеник.

— Това е малко прибързано — каза Лорн. — Дали Ирдел също ще се откаже от трона?

Алдеран не беше единственият принц на Върховното кралство. Имаше двама по-големи братя: Жал и Ирдел. Впрочем ако Жал се беше отказал от правата си над короната, като беше избрал Църквата, Ирдел си оставаше първороден и като такъв — наследник на Ониксовия трон.

— Ирдел е все още жив, доколкото зная, нали? — настоя Лорн.

— Не се бъркам в политиката, синко. Но зная, че Върховното кралство е разединено и застрашено. Народът е неспокоен. Мечтае за велик крал и се страхува, че Ирдел няма да бъде такъв.

Лорн млъкна.

Спомни си какво беше споделил с него Алан малко преди това. Беше казал, че се страхува във Върховното кралство да не избухне война след смъртта на краля и че ще трябва да се бие, „за да защити трона“. Но против кого трябваше да воюва? И от кого трябваше да защитава трона?

Своя трон или трона на брат си Ирдел?

Лорн веднага се обвини за това, че си представя приятеля си като узурпатор. Несъмнено никога преди това не би му хрумнало подобно подозрение, но дали все пак се лъжеше?

Спокоен и уверен, принцът отговаряше на приветствията, които получаваше. От трибуната каза няколко думи на тълпата, след което отдаде чест под аплодисментите и яхна един кон, за да застане начело на дългия, великолепен кортеж, който го очакваше.

Лорн повдигна очи към ослепяващото слънце.

Вече беше свободен и светът му струваше безкраен, пълен с несигурност и опасности.

Един час преди бала Алан най-накрая се прибра в покоите, запазени за него в Двореца на губернатора. Там намери Лорн и имаше време само колкото да откачи меча си, преди да се просне на едно кресло с крака, вдигнати върху ниска масичка.

Лорн беше прекарал следобеда вътре, в сянката на щорите, далеч от блестящото слънце, от което беше отвикнал. В Далрот понякога му беше позволено да напуска ада на отделението с килиите, за да прекара сам няколко часа в един или друг от малките, влажни вътрешни дворове на крепостта. Но рядко небето се разведряваше, рядко се случваше да не вали или да няма мъгла. Слънцето никога не грееше за дълго над Морето на мрака и то винаги с една сива, помрачена светлина — светлина на костница.

Алан въздъхна тежко и се изпъна.

— Тежък занаят е да си принц с кралска кръв — отбеляза Лорн. Ако това трябваше да бъде любезна шега, то тонът никак не беше такъв. Алан направи гримаса и се запита колко ли горчивина и упрек има в това, което Лорн току-що каза. Защото, в края на краищата, ако някой трябваше да се оплаква от съдбата си…

Все пак принцът реши да не обръща внимание.

— Не мога повече — каза той. — А имам по-малко от час, за да се приготвя.

Стана и отиде да си налее чаша вино, която изпи на един дъх. Лорн забеляза златните жилки, които помръдваха и издаваха присъствието на кеш в тъмното вино.

Принцът си наля втора чаша.

— Уморен съм — заяви той, като изглеждаше отпаднал и отсъстващ.