Пиер Певел - Рицарят

„Стара лисица“, помисли си министърът, като се усмихна сред ухаещите пари на ваната си. Оставаше само безгрижието на кралицата да стане опасно и ако тя продължаваше упорито да не прави нищо против Лорн, тогава Естеверис трябваше да се натовари с това.

За доброто на Върховното кралство и на кралицата.

Може би също така и за неговото собствено.

Със спуснати клепачи той поиска още топла вода.

— Аз съм — каза Алан, като почука на вратата на каютата.

— Влез.

Принцът завари Лорн да чете, легнал на кушетката си.

— Дойдох да ти кажа, че пристигаме.

Лорн затвори книгата и погледна през прозореца. Бяха подминали град Ангборн на неговия остров и сега плуваха в спокойните води на морето на Свободните градове.

Пълен на юг, доколкото Лорн можеше да прецени.

— Благодаря. Ще слезем в Самаранд, нали?

— Да.

Разтревожен, Алан придърпа една табуретка и седна приведен напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете.

— Какво има? — попита Лорн.

— Изобщо не излезе от каютата си през последните дни.

— Намерих няколко книги в един стар сандък. И тъй като изоставах с четенето…

Шегата не развесели Алан.

Лорн въздъхна, седна на края на кушетката и погледна приятеля си в очите.

— Добре съм — каза той. — Дай ми време. Ще ми мине.

Но погледът му говореше друго.

Но ако Лорн беше излъгал, то беше не толкова, за да успокои приятеля си, колкото да го оставят на мира — колкото и искрена и добронамерена да беше, загрижеността на Алан, често непохватна, му тежеше.

— Наистина ли? — настоя принцът.

— Наистина.

Истината беше, че Лорн предпочиташе да избягва екипажа.

От суеверие моряците се отнасяха с подозрение към него. Беше белязан от Тъмнината. Което беше все едно, че е прокълнат и можеше единствено да привлече злото, поради което едновременно се страхуваха от него и го презираха. На Лорн не беше нужно много време, за да забележи враждебните, неспокойни погледи, които привличаше, когато напускаше каютата си. И сякаш за да усложнят още повече нещата, слънчевите лъчи го ослепяваха мъчително, очите му не можеха да свикнат с дневната светлина. Така привикна да излиза на палубата само нощем, на светлината на Мъглявината. Денем размишляваше, четеше и си почиваше.

— Изглеждаш по-добре — каза Алан, като стана.

Наистина, Лорн изглеждаше по-добре. Разбира се, лицето му беше бледо и сбръчкано. Но беше възвърнал силите си. Разноцветните му очи искряха с нов блясък. Беше обръснал брадата си, а подстриганата му черна коса падаше до раменете.

Алан отиде до масата и си сипа чаша вино.

— Искаш ли? — предложи той.

— Не, благодаря.

Принцът изпразни чашата си на един дъх, след което го попита:

— Мислил ли си какво ще правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, когато си свободен. Какво ще правиш?

Лорн сведе отчаян поглед към лявата си ръка и към превръзката, която скриваше печата от червен камък, забит в ръката му.

„Свободен“, помисли си той.

Дали наистина беше свободен? Щеше ли някога да бъде свободен с този позорен белег? За да го видиш как се появява, трябваше да си изтърпял влиянието на Тъмнината. Но това не беше достатъчно: не всички, които се приближаха до Тъмнината, биваха белязани. Без някой да знае защо, тя не поставяше руната си на всекиго. Дали предпочиташе най-силните, най-жестоките, най-склонните да ѝ служат? Във всеки случай това беше ужасяваща привилегия. Разбира се, тези, които приемаше, я надживяваха. На тях им спестяваше най-лошото от своето унищожително въздействие и те като че ли се спасяваха от физическата и умствена разруха, която поразяваше другите. Но в крайна сметка те винаги плащаха цената. Защото ако Тъмнината не убиваше тези, които приемаше, тя привличаше нещастието върху тях и рано или късно съдбата идваше да им поиска сметка.

Следователно, по някакъв начин Лорн дължеше на своя белег това, че все още беше жив. Той представляваше изборът на Тъмнината. Без него щеше да е мъртъв. Или луд, или с разядено, безформено тяло. Трябваше ли това да го радва? Никой не успяваше да избяга от Тъмнината. Никой не се освобождаваше завинаги от нея.