Пиер Певел - Рицарят

Алан забеляза, че лявата ръка на Лорн беше превързана и му се стори, че е намерил безобидна тема на разговор.

— Ранен ли си?

Лорн се усмихна цинично.

— В известен смисъл.

След кратко колебание той махна превръзката и с изправен юмрук сложи лакътя си на масата. Тогава Алан видя печата на обратната страна на ръката му. Беше старинна руна — руната на Тъмнината, гравирана върху медальон от червен камък, врязан в плътта.

Скоро галеонът напусна черните, опасни води на Морето на мрака. Континентът все още беше много далеч, но на хоризонта се очертаваше някакъв остров. Капитанът насочи кораба първо към този остров, после към двата скалисти върха, които се очертаваха зад него. Гигантски каменен свод свързваше двата върха близнаци.

Алан и Лорн излязоха на мостика, за да се порадват на гледката. Прав на задната палуба, един маг от гидията на Навигаторите вече беше започнал да изрича своите заклинания. Корабът беше облицован с аркан. Дори платната му бяха изтъкани с нишки от този метал. В отговор на магията, арканът заблестя и запя в същия миг, когато се надигна и един свръхестествен бриз.

Все още слаб, Лорн почувства, че му се завива свят. Беше настоял да излезе от каютата си, за да види как корабът напуска Морето на мрака. Но беше надценил силите си и не беше предвидил ефекта, който щеше да има върху него необятността на хоризонта след три години в тъмницата. Почувства се едновременно смазан и изгубен, много малък, уязвим. Небесната синева му се струваше безкрайна, а слънцето нараняваше избледнелите му очи. Въздухът на простора го опияни. Трябваше на няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, като се държи за рамото на Алан, който дискретно го подкрепяше.

— Добре ли си?

— Да… добре съм.

— Сигурен ли си?

Лорн не успя да отговори.

С наближаването на галеона руните, издълбани в каменния свод, засветиха. Във въздуха се вихреха проблясващи раковини. Те обвиха кораба, увиха се около мачтите му, плъзнаха се по платната му и заблестяха при допира до аркановия обков. Под огромния свод се отвори свободен проход.

Корабът влезе в него и изчезна сред ослепителен блясък.

Шивачките се суетяха, привършваха зашиването на някое копче, премерването на ръкав, довършването на подгъв, наместването на гънка. Сред тях кралица Селиан се беше оставила в ръцете им, стоеше права и повдигаше ръка, ако беше необходимо. Висока и слаба, все още красива, с тъмни очи и строги устни, тя стоеше невъзмутимо, но очите ѝ следяха всичко наоколо и от време на време караше жените да се отдръпнат, за да може да се види в голямото огледало, поставено пред нея. Това щеше да бъде тоалетът, който тя щеше да носи скоро, на едно събитие, което щеше да отбележи триумфа на нейната политика и да я наложи в очите на всички като властващата кралица на Върховното кралство. Събитие, достойно да бъде разказано в Хрониките .

— Господарке?

Кралицата извърна глава към една от почетните госпожици, която ѝ показваше различни бижута върху сатенена възглавничка. Тъкмо показваше едно от тях, когато известиха, че господин Естеверис желае да бъде приет. Кралицата въздъхна и позволи на своя министър да влезе. Зад гърба ѝ една от шивачките се качи на малка табуретка, за да ѝ сложи колието от злато и рубини, което беше избрала.

Появи се мъж на петдесетина години, дебел и плешив, облечен разкошно, с пръсти, отрупани с пръстени. Като бивш прелат, Естеверис беше предпазлив човек и умел политик, който никога не нарушаваше поведението си на благочестиво спокойствие. Минаваше за човек, който знае всичко за интригите и заговорите, които се крояха във Върховното кралство. Независимо от безбройните шпиони, които поддържаше, и от добрите души, които идваха спонтанно да му се изповядат с надеждата за някаква облага, това несъмнено беше неискрено. Но Естеверис внимаваше да не противоречи на тези слухове и дори се стараеше хората да ги смятат за истина.

Той се поклони.

— Господарке.

— На какво дължа посещението ви, господин министре?

— Дойдоха нови вести, господарке. Вести от Цитаделата.

— Слушам ви.

Естеверис не отговори.

И тъй като продължаваше да чака, кралица Селиан разбра и изгони придворните си. Стаята се опразни за няколко мига и веднага щом вратата на преддверието ѝ беше затворена, кралицата натърти: