Пиер Певел - Рицарят

Освен това не можеше да престане да се чувства виновен.

— Очите ти са се променили — каза накрая с такъв тон, все едно че водеха обикновен разговор.

С върха на ножа мажеше масло върху къшей хляб.

Лорн се намръщи.

— Какво?

— Очите ти. Променили са цвета си. Особено дясното. Всъщност така ми се струва.

Лорн откачи малкото калаено огледало, увесено над легена с вода за миене. После се приближи до прозореца, за да се възползва от светлината, която нахлуваше през малките ромбовидни стъкла.

Алан беше прав.

Лорн беше роден със сини очи. Сега дясното имаше бледо сив цвят. Предишната нощ в полумрака на каютата не си беше дал сметка за това. Всъщност беше избягвал да се гледа много-много. От години не беше виждал лицето си и това лице го плашеше.

— Как се е случило? — попита принцът.

— Представа си нямам.

Но също като Алан Лорн прекрасно знаеше причината за тази промяна. Хвърли огледалото върху смачканите чаршафи на кушетката и седна отново.

— Не е страшно — поде Алан. — Обзалагам се дори, че това ще се хареса много на жените. Придава ти някакъв… ммм… мистериозен вид.

Лорн сви рамене.

Истината беше, че не му пукаше, че цветът на очите му се беше променил. Знаеше, че Далрот му беше причинила нещо далеч по-лошо, като завинаги открадна част от душата му.

— Отец Домнис е говорил с теб, истина ли е? — попита той.

Алан стана сериозен.

— Да.

— И?

Принцът мереше думите си.

— Страхува се да не си увреден от Тъмнината.

— Изглеждам ли като човек, който е изгубил разсъдъка си?

— Не — призна Алан.

Това обаче нищо не доказваше.

И единият, и другият много добре знаеха, че заразата на Тъмнината можеше и да не се прояви. Тя беше коварна и търпелива. Можеше да причини поражения, преди да бъде разкрита. Можеше дори никога да не бъде разкрита.

Лорн въздъхна.

— А ти как мислиш?

— Аз мисля, че ти си мой приятел и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

Размениха дълъг поглед, който не се нуждаеше от думи, после Лорн каза:

— Благодаря. Благодаря, че ме измъкна от този ад.

Почти се беше насилил да го каже.

Знаеше, че Алан се беше изправил срещу бурите в Морето на мрака, за да го измъкне от Далрот. Беше също убеден, че принцът беше направил всичко възможно, за да ускори освобождаването му. Но независимо от това не успяваше да изпита благодарност към Алан. Мъченията, които бе изтърпял под влиянието на Тъмнината, бяха като живи рани, прекалено болезнени, за да може да изпитва друго, освен страдание.

— Не ми благодари, Лорн. Дължа ти живота си, не го забравяй.

Лорн нищо не каза.

— Освен това — продължи Алан, — няма защо да ми благодариш. Нито на когото и да било друг. Никога не трябваше да бъдеш изпращан в Далрот. Ти беше невинен и…

Лорн го прекъсна.

Нямаше желание да го слуша как говори за неговата невинност и много добре знаеше към какво да се придържа по този въпрос. Болката и гневът му искаха единствено да се превърнат в бунт.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа, Алан. Ти… ти си ми приятел. Зная, че нищо не можеше да направиш за мен през тези три години. Но други можеха и те нищо не направиха. Нищо. Тогава прости ми, че ви се сърдя. На всички вас. На теб. В мен все още има твърде много… твърде много гняв.

Принцът кимна, в очите му се четеше дълбока тъга.

— Разбирам те.

Тогава Лорн съжали, че е наранил приятеля си, искаше му се да обясни по-добре:

— Никой не заслужава да изпита това, което аз изпитах в Далрот. Страданията, кошмарите, лудостта, Тъмнината… Никой не заслужава това и аз…

Гласът му пресекна. Не можа да довърши думите си.

Принцът се поколеба и единственото, което можа да каже, беше:

— Свободен, Лорн. Свободен и оневинен. Искаше ми се да направя повече, но не ми бяха известни всички обвинения против теб. Иначе щях да поема защитата ти. И нямаше да са минали три години, преди…

Погледът на Лорн стана непроницаем.

— Убеден съм в това. Но вече ти казах — не искай от мен да ти простя сега.

— Ако не беше ти — продължи въпреки това Алан, — вече нямаше да съм на този свят. А къде бях аз, когато ти имаше нужда от мен?

— Престани, Алан. Престани.

Тонът на Лорн беше станал леден и заплашителен.

Накрая принцът се съвзе и изпитвайки вина, че беше започнал да се жалва от съдбата си, млъкна и наведе глава. Знаеше, че понякога ставаше егоист и се укори, че се беше поддал на тази лоша наклонност, за да облекчи съвестта си.

Настъпи ново мълчание, което от напрегнато стана смущаващо.