Пиер Певел: Рицарят

Лорн се отпусна на гръб. Скръсти ръце зад главата си и впери поглед в тавана на каютата си.

— Добре съм, отче. Имам нужда от спокойствие и почивка. Това е всичко.

Свещеникът знаеше, че Лорн го лъже.

Но знаеше също така, че Лорн лъже и себе си, както често лъжат тези, които са преминали през ада. Лъжата му помагаше да се пребори с ужаса от това, което беше преживял, от това, което беше правил, и може би от това, в което се беше превърнал. И все пак, някой ден трябваше да се изправи срещу действителността.

— Радвам се — каза отец Домнис. — И все пак, ако изпитвате нужда да се изповядате…

Той остави изречението си недовършено.

— Или ако ви измъчват кошмари и видения — поде отново.

Лорн не отговори, очите му бяха все така втренчени в гредата точно над кушетката му. Беше изтощен, но една няма ярост продължаваше да му свива стомаха. Той обаче я сдържаше без усилие. Тя беше като диво животно, но заспало на кълбо в него.

След известно мълчание, отец Домнис предложи:

— Да се помолим, искате ли?

— Вече нямам вяра, отче.

Свещеникът тежко кимна с глава като човек, който разбира.

— Несъмнено Далрот е…

— Не, отче. Не изгубих вярата си в Далрот. Дори щеше да ми е по-добре, ако ме беше крепила, но…

Той не довърши.

— В такъв случай — каза отец Домнис — ще ми позволите ли да се моля за вас, синко?

Много отдавна никой не се беше загрижвал за него. И въпреки това, Лорн не почувства в себе си и най-малка признателност, нито пък утеха. Напротив, запита се къде беше този свещеник, къде бяха всички останали, когато той виеше смъртно, измъчван от призраците на Тъмнината.

— Молете се, отче. Точно това трябва да се прави, когато вече няма никаква надежда.

Малко по-късно отец Домнис отиде при Алан на горната палуба. Вкопчен в парапета, принцът гледаше Далрот, която се отдалечаваше в нощта. Морето беше все така неспокойно, но се бяха измъкнали от бурята, от нейния потоп и от кървавочервените светкавици. Бученето на гръмотевиците намаляваше.

Пръските от разбиващите се вълни достигаха до лицето на принца, който беше вперил поглед в прокълнатата крепост.

— Е? — попита той.

— Вашият приятел е силен. Вярвам, че един ден ще може да се възстанови. Но вече не е този, който беше, и никога повече няма да бъде същия човек.

— Тъмнината?

— Да, дори и той да не знае до каква степен го е засегнала. Но дори и без това…

Свещеникът на Ейрал се поколеба.

— Слушам ви, отче.

Тонът на Алан беше останал учтив.

Но той беше принц, син на Върховното кралство. Бе свикнал да му се покоряват и знаеше как да покаже нарастващо нетърпение само с лека промяна на тона.

— Знаете, че войната променя мъжете — каза отец Домнис.

Не беше сигурен, че подбира точните думи, и се страхуваше да не раздразни Алан, като му извести непохватно една истина, която той несъмнено не искаше да чуе.

— Най-често ги променя за лошо — каза принцът. — Някои се връщат от война пречупени. Или полудели. Неспособни на покой.

— Някои се връщат опасни.

Алан се обърна към свещеника, който тогава видя в очите му това, което се страхуваше да открие — възмутен, настръхнал бунт.

— Нима искате да ми кажете, че Лорн се връща от война?

— В известен смисъл. Война против самотата. Война против лудостта. Против забравата.

— Против Тъмнината?

— Да. За жалост.

— Изгубил ли е тази война?

— Не зная. Но чувствам в него един ужасен гняв, който само чака да…

Алан не се сдържа.

— Лорн беше опозорен, предаден, изоставен от всички! Изгуби жената, която обичаше! Животът му беше откраднат и той прекара три години в ада на Далрот, независимо че беше невинен. Кой на негово място няма да е гневен? Кажете ми! Кой?

Отец Домнис не отговори.

Изведнъж Алан се почувства страшно уморен. Успокои се, въздъхна и се облегна на парапета.

— Простете ми, отче.

— Няма нищо, синко. Разбирам.

Свещеникът знаеше, че казаното от Алан не беше насочено против него. Освен това принцът няколко пъти му се беше доверявал по този повод, знаеше, че гневът му не се дължеше единствено на ужасната несправедливост, причинена на Лорн — той беше и израз на едно дълбоко чувство на вина.

Алан почувства как отец Домнис сложи ръка на рамото му.

— Вие няма за какво да се обвинявате, синко.

— Наистина ли? Тогава на какво се дължи това, че не мога да погледна най-добрия си приятел в очите? — попита принцът.

Гърлото му се беше свило.

— Бихте искали да можехте да помогнете на приятеля си. Обвинявате се, че не бяхте там, за да му… Но вие не бяхте виновен.