Пиер Певел - Рицарят

— Това ще е свършен факт след няколко седмици, Естеверис. След няколко седмици ще бъдем в Ангборн пред делегации от цял свят и ще подпишем с Иргаард договор, който ще принуди всичките ни неприятели — вътре и вън — дълго да преразглеждат своите… позиции.

Селиан се усмихваше и погледът ѝ блестеше, вперен някъде навън. Стоеше изправена и вече удовлетворена в роклята, която щеше да носи по този случай и която — също като нейния триумф — очакваше единствено последните детайли.

Отгатвайки, че тя предвкусва близката си победа над всички онези, които оспорваха властта ѝ или се съмняваха в способността ѝ да управлява сама, министърът внимателно не спомена данъка, който Иргаард трябваше да плати, за да придобие Ангборн. Разбира се, политическите и дипломатическите ползи, които Върховното кралство щеше да извлече от тази операция, бяха сигурни. И все пак, ставаше въпрос Ангборн да бъде продаден — както и страховитата крепост, която го пазеше, — за да се напълни хазната. Върховното кралство беше пред пълна разруха и се нуждаеше от иргаардското злато.

— Остава обаче това, че Върховният крал изпрати двайсет рицари от своята стража на мисия в Самаранд — каза Естеверис след малко. — Ако мисията им не е свързана с договора, тогава несъмнено има нещо общо с пристигането на принц Алдеран.

Министърът замълча за малко, достатъчно, за да стигне най-накрая до това, което искаше:

— Или с връщането на Лорн Аскариан…

Кралицата се обърна язвително към него.

— Лорн! Значи ли това, че Далрот не го е победила?

— Възможно е вече да не е жив, господарке.

— Колко време прекара той всъщност в Далрот?

— Почти три години.

— Може ли човек да преживее толкова?

— Не и с целия си разум, така поне казват.

— Щом е така, какво би могъл да иска Върховният крал от този човек?

— Не зная, господарке.

Селиан, кралица на Върховното кралство, помисли, после се усмихна високомерно и плесна с ръце, което върна веднага всички шивачки.

— Още една прищявка на лудия дъртак — каза тя безгрижно. Отново стана център на трескава дейност и с изправен гръб повдигна ръцете си хоризонтално. — Да се забавлява, както му харесва — добави тя. — Ние имаме друга работа…

Естеверис се прибра в луксозните покои, които заемаше в двореца. Нареди да му приготвят парфюмирана вана и облечен само в дълга, широка риза, се потопи в димящата вода. Прозрачната, фина тъкан залепна по гънките на дебелото му, без никакви косми тяло. Големи капки пот покриха червендалестото му лице, което една прислужница постоянно попиваше.

Министърът беше загрижен.

Разбира се, положението на кралството го тревожеше. Празната хазна. Легитимността на управлението на кралицата, която все повече биваше оспорвана. Провинциите, които заплашваха да се надигнат, и благородниците, които заговорничеха с херцога на Фелн. А и имелорските кралства, които се въоръжаваха по границите, защото не гледаха с добро око на сближаването между Иргаард и Върховното кралство.

Но Естеверис се тревожеше също толкова и от завръщането на Лорн Аскариан и от аудиенцията, на която — убеден беше — Върховният крал щеше да го извика. Преди да обяви втория процес срещу Лорн, стрият крал беше приел пратеник на Събранието на Ирканс. Това не можеше да е случайно. Събранието трябваше да знае достатъчно, за да иска освобождаването на този човек, независимо от всичко, което беше изтърпял в Далрот. Какво бяха казали на Върховния крал? Какво му бяха разкрили, за да го убедят?

Естеверис трябваше да тръгне от принципа, че кралят знае. Което си беше повече от тревожна перспектива особено като се замислеше какво можеше да разбере Лорн, което щеше да е достатъчно да бъде обладан от желание за отмъщение. А и как нямаше да е, като се има предвид всичко, което му се беше случило? На негово място всеки щеше да иска да разбере кой е интригантствал против него, за да го погуби, и защо.

Странно, но това като че ли не безпокоеше кралицата.

Как беше възможно?

Как можеше тя да не вижда заплахата, която представляваше завръщането на Лорн? Как можеше да не се интересува от това, което Ерклант замисляше в Цитаделата? Когато Върховният крал се затвори там, всички помислиха, че иска да завърши дните си в мир, далеч от чуждите погледи. На Естеверис му беше хрумнала идеята, че кралят си търси убежище, откъдето да може да действа тайно. След всичко случило се тази интуиция май се оказваше правилна…