Пиер Певел - Рицарят

— Ами да! Изобщо не се тревожи за мен. Аз съм излекуван — почувства се длъжен да го подчертае. — Кълна ти се! Излекуван съм. А освен това, опитай виното, ако не ми вярваш. Ще видиш, че в него няма нищо опасно. Истинско вино за малки момиченца…

Лорн не знаеше дали да вярва на приятеля си, или не.

— Добре — каза той. — Доволен съм като знам, че цялата тази история е останала в миналото.

Алан се приближи и приятелски сложи ръка на рамото му.

— Добре съм, Лорн. От нас двамата аз не съм този, за когото трябва да се притесняваш. По-скоро се погрижи за себе си, какво ще кажеш?

Лорн се съгласи.

— Чудесно! — възкликна принцът с предишния си ентусиазъм. — Сега трябва да се приготвя… Те ще дойдеш ли?

— Не мисля, не — навъси се Лорн.

— Сигурен ли си? Помисли!

Алан беше стигнал почти до вратата, когато се обърна и добави:

— После ще поговорим пак, нали?

Лорн не отговори.

Облегнат на балкона, Лорн слушаше шумовете и смеховете, достигащи до него от приема, който губернаторът даваше в чест на принца. Цялото отбрано общество беше поканено. След като се приготви, Алан беше настоял да отидат заедно.

— Ще ти подейства добре, Лорн. Кой повече от теб има нужда да се забавлява? Да пие и да танцува? И може би да поухажва една-две хубавици.

Но Лорн беше отказал. Не беше в настроение да се среща с непознати и да търпи погледите им. Още на кораба беше забелязал, че екипажът го избягва и говори зад гърба му. Той се връщаше от Далрот и причините, които го бяха отвели там, нямаха никакво значение. Невинен или не, беше прекарал там три години. Невинен или не, носеше белега на Тъмнината.

Спомняйки си препоръките на отец Домнис, Алан не беше настоял повече.

— С удоволствие бих останал с теб, но нали разбираш…

— Смяташ ли, че имам нужда да ме държиш за ръката? Върви и бъди добър принц.

— Но ако си промениш мнението…

— До утре, Алан.

— И ако се нуждаеш от каквото и да било, Одрик е на твое разположение.

— До утре — повтори Лорн търпеливо.

Алан разбра и се усмихна сконфузено.

— Да. Добре… До утре.

Покоите, предоставени на разположение на принца, гледаха към великолепните градини на двореца на губернатора и предлагаха прекрасна гледка към града и неговото пристанище в ниското. Тъкмо се беше стъмнило. Осветявано от огромната сиво-бяла Мъглявина, красивото звездно небе се отразяваше в черните води на Ейрдър. Ухание на цветя и дървета изпълваше въздуха.

Шумовете от празника също достигаха до балкона през отворените прозорци на големите салони. Там приказваха и се смееха. Звънтяха чаши. Оркестърът свиреше бърз танц, отмерван от почукванията на токовете на танцьорите по паркета.

Лорн съжали, че не се съгласи с Алан.

Много отдавна не беше изпитвал радост. Много отдавна не му се беше случвало да е весел и безгрижен. Защо се лишаваше от това сега, след три години? Трябваше просто да слезе по няколко стъпала. Искаше ли да живее като отшелник до края на живота си? Все някой ден трябваше да се реши и да се изправи срещу света. Беше водил и много по-тежки битки и все пак се колебаеше, както се колебае да обича отново човек, чието сърце е било разбито…

Нощта беше много приятна, празникът излезе извън салоните. Оркестърът се премести на терасата. Сложиха нови маси. Запалиха факли. Из градините заиграха великолепни рокли.

— Одрик! — извика Лорн през рамо.

Старият слуга дойде веднага.

— Месир?

— Има ли в гардероба на принца нещо, което да е подходящо за мен?

Лорн се появи на терасата, облечен в костюм от черна кожа и сив лен. Елегантен, но без никаква увереност, той не привлече ничие внимание. Хората говореха и се смееха, без да се интересуват от него. Погледите безразлично се плъзваха по новодошлия. Вдигайки весела врява, две млади момичета, леко пийнали, се блъснаха в него. Едва го забелязаха и не се извиниха.

За момент Лорн остана като закован на място, без да знае какво да прави. Имаше странното чувство, че се е изгубил на сцената на някакъв театър. Мислеше да се върне обратно, когато Алан го забеляза отдалеч и като прекъсна разговора си по средата, веднага дойде при него широко усмихнат.

Размениха си приятелски потупвания.

— Познат ми е този жакет — пошегува се принцът.

— Да, Одрик ми го…

— Запази го. На теб ти отива повече, отколкото на мен.

Лорн се съгласи.

— Наистина съм доволен, че си промени мнението — каза Алан, като хвана приятеля си за лакътя.