Робърт Джордан - Нож от блянове

От гората в края на моравата се появиха пет фигури и не му трябваше далекоглед, за да разбере кои са. Двамата огиери в бронята, нашарена в яркокафяво и черно, щяха да му подскажат, дори и без да познае туловището на Ванин. Конниците препускаха в галоп, но огие-рите не изоставаха — махаха с дългите си ръце и брадвите им се въртяха като крила на вятърни мелници.

— Прашкарите, готови! — извика Мат. — Всички останали да грабнат лопатите!

Стрелците наставаха да надигнат сечивата и да се престорят, че работят по вала, но петдесетима нахлузиха шлемовете си и се подредиха на опашка пред Алудра. Всички бяха високи, до един с късите мечове, които наричаха „изкормвачи на котки“, но вместо с арбалети бяха въоръжени с дълги четири стъпки прашки. Той щеше да предпочете да са повече от петдесет, но само за толкова стигаха праховете на Алудра. Всеки носеше платнен пояс с пришити джобове и във всеки джоб имаше по един кожен цилиндър, малко по-голям от мъжки юмрук, с къс черен фитил, стърчащ от единия край. Алудра все още не им беше измислила някое шантаво име на тия нещица. Но щеше да измисли. Биваше я по шантавите имена. Дракони, драконови яйца.

Един по един мъжете й подаваха дълги, бавно горящи фитили, за да им ги запали. Тя го правеше бързо, като използваше всяка запалка почти докато изгори до пръстите й, но не трепваше, само я пускаше и палеше друга, като казваше на прашкарите да минават по-бързо, че щели да й свършат запалките. Светлина, ама наистина беше стисната с тези неща. Мат знаеше, че има още пет кутии запалки. Щом се отдръпнеше от нея, всеки мъж захапваше горящия фитил между зъбите си, поставяше един от цилиндрите в прашката и тръгваше към насипа. Нареждаха се на широки интервали. Трябваше да покрият цялата дължина на насипа.

— Време е да поставите хората си на място, Мусенджи — извика Мат.

Мъжете от Смъртната стража се подредиха, Градинарите бяха в двата края. Всеки, който погледнеше с далекоглед, щеше да разбере какви са. Светлина, достатъчно беше да видят огиерите в тази броня, блеснала под слънцето. Но дори врагът да спреше, за да помисли защо Градинарите са толкова малко, все пак щеше да види, че превъзхожда Мат многократно. И имаше само един начин нападателите да разберат дали Тюон е с него.

Ванин стигна до вала, скочи от седлото и веднага поведе запене-ния кон, за да го охлади. Стрелците пък започнаха да хвърлят кирките и лопатите и затичаха да си сложат шлемовете и да вдигнат арбалетите. Бяха подредени в три реда, с празнини за прашкарите. Вече нямаше значение дали някой наблюдава откъм гората. Това, което виждаше, щеше да изглежда съвсем естествено.

Мат подкара Пипс, спря при Ванин и слезе. Двамата мъже от Смъртната стража и двамата огиери се присъединиха към другите. Конете се бяха запъхтели, което обаче не можеше да се каже за огиерите. Единият беше Харта, тип с твърди като камък очи, който сигурно не отстъпваше по ранг на Мусенджи.

Ванин изгледа навъсено мъжете, които още не бяха слезли да разходят конете. Можеше и да е конекрадец, осъзнал се или не, но мразеше да се отнасят небрежно с животните.

— Разхвърчаха се като нощните й цветя, щом ни видяха — рече той и кимна към Алудра. — Постарахме се да ни видят добре в тая пъстра броня и ги подмамихме веднага щом наскачаха по конете. Гонят ни с все сила. По-бързо, отколкото е редно. — Изплю се на земята. — Не видях добре конете им, но се съмнявам, че ще издържат на тоя бяг. Някои ще свършат, преди да стигнат дотук.

— Колкото повече, толкова по-добре — отвърна Мат. — Колкото по-малко стигнат, толкова по-добре за мен. — Трябваше само да даде на Тюон един-два дни преднина, а ако това дойдеше от изтощаване на конете им, ако излезеха от дърветата и решаха, че хората му са твърде много, за да нападнат, щеше да го предпочете пред всякаква битка. След днешния галоп от шест мили конете им трябваше да отпочинат поне ден-два.

Ванин го изгледа навъсено. Другите можеше да го наричат с разните му там „лорд“ и „височество“, но не и Чел Ванин.

Мат се засмя и го потупа по рамото, след което отново се метна на седлото на Пипс. Хубаво беше, че има поне един, който не го мисли за някакъв си тъп благородник — или поне му беше все едно дали е благородник, или не е. Спря при Айез Седай, които вече се бяха качили по конете.

Блерик и Фен, единият на кафяв кон, другият — на черен, го изгледаха почти толкова студено, колкото бяха гледали Мусенджи. Те май продължаваха да подозират, че има нещо общо с онова, което се беше случило с Джолайн. Мат си помисли дали да не каже на Фен, че тая грива на темето му стои нелепо. Фен помръдна в седлото и погали с ръка дръжката на меча си. Май беше по-добре да не му го казва.