Робърт Джордан - Нож от блянове

— В едно селце, на пет мили западно оттук, има някъде към десет хиляди войници. Само един сеанчанец, доколкото разбрах. Другите са алтарци, тарабонци и амадицийци. Всички на коне. Мисля, че разпитват за хора с броня като на тоя. — Кимна към Карийд. — И според слуха, който убиел едно момиче, дето, както го описват, много прилича на Върховната лейди, получава сто хиляди златни корони. Направо лиги точат за тия пари.

— Мога да се промъкна покрай тях — каза Карийд. Лицето му бе спокойно, направо ведро. Но гласът му прозвуча като изваден меч.

— А ако не можеш? — попита кротко Мат. — Едва ли е случайно, че са толкова близо. Надушили са те. Още едно надушване — и край с Тюон. — Карийд се намръщи.

— Смяташ да се отметнеш от думата си? — Изваден меч, който много бързо може да влезе в употреба. Още по-лошото бе, че Тюон наблюдаваше. Гледаше Мат наистина като суров съдия. Огън да го изгори, ако тя загинеше, нещо щеше да изсъхне в него. А единственият начин да го предотврати, да е сигурен, че е предотвратено, бе да направи онова, което мразеше повече и от работата. Беше си мислил, че воденето на битки, колкото и да ги мразеше, все пак е по-добре от работенето. Близо деветстотинте загинали само за няколко дни го бяха разубедили.

— Не. Тя тръгва с вас. Но ми оставяте дванайсетима от вашата Смъртна стража и няколко Градинари. Като ще им отвличам вниманието от вас, трябва да ги накарам да си помислят, че аз съм Карийд.

Тюон остави повечето дрехи, които Мат й беше купил, защото трябваше да пътува с лек багаж. Но букетчето розови пъпчици от червена коприна си го прибра в дисагите, сгънато в ленена кърпа грижливо, все едно пъпчиците бяха от стъкло. Нямаше с кого да се сбогува освен с госпожа Анан — разговорите с нея наистина щяха да й липсват, — така че двете със Селусия се приготвиха бързо. Милен се усмихна толкова широко, като я видя, че трябваше да погали по главицата мъничката дамане. Явно вестта за случилото се се беше разнесла, защото докато минаваха през лагера със Смъртната стража, мъжете от Бандата й се покланяха. Много й напомняше на прегледа на полковете в Сеандар.

— Какво ти е мнението за него? — попита тя Карийд, щом шпалирът от войници остана зад тях и препуснаха в лек галоп. Не се налагаше да уточнява кой е „той“.

— Не е моя работа да правя преценки, Върховна лейди — отвърна навъсено Карийд. И завъртя глава да огледа околните дървета. — Аз служа на Империята и на Императрицата, дано да живее вечно.

— Както и всички ние, флаг-генерал. Но ви моля за личната ви преценка.

— Добър пълководец, Върховна лейди — отвърна той без колебание. — Храбър, но не прекалено. Няма да се изложи на сигурна смърт само за да покаже колко е храбър, поне според мен. И е… приспособим. Човек с много пластове. И ако ми простите, Върховна лейди, мъж, който е влюбен във вас. Забелязах как ви гледа.

Влюбен в нея? Може би. Смяташе, че и тя може би ще го обикне. За майка й говореха, че била обичала баща й. И човек с много пластове? Пред Матрим Каутон един лук щеше да прилича на ябълка! Почеса се по главата. Все още не беше свикнала с косата си.

— Първото нещо, което ще ми трябва, е бръснач.

— Може би ще е по-добре да изчакате до Ебу Дар, Върховна лейди.

— Не — отвърна тя. — Ако загина, ще загина като тази, която съм. Смъкнала съм булото.

— Както кажете, Ваше височество. — Усмихнат, той отдаде чест: Удари се с юмрук в сърцето толкова силно, че стоманата изкънтя в стомана. — Ако загинем, всички ще загинем като тези, които сме.

Стиснал ашандарей, Мат намръщено гледаше небето. Слънцето отдавна бе подминало зенита. Ако Ванин и ония от Смъртната стража не се върнеха скоро, вероятно щеше да се озове в битка със слънцето в очите на стрелците или още по-лошо — по здрач. Най-лошото беше, че над планините на изток се трупаха тъмни облаци. Вятърът духаше от север. Нямаше измъкване тоя път. Дъждът щеше да вкара язовеца в курника. Жилите на лъковете не вършеха добра работа в дъжд. Е, с малко късмет дъждът все пак беше на няколко часа разстояние, но не беше забелязвал досега късметът му да го е спасявал да не подгизне до кости при порой. Но не смееше да изчака до следващия ден. Онези типове, дето бяха тръгнали да убият Тюон, можеше отново да са надушили хората на Карийд, а тогава щеше да му се наложи да се опита да ги атакува или да им направи засада и да ги нападне, преди да успеят да хванат Карийд. По-добре беше да ги накара те да дойдат при него, на място, избрано от него. Не беше трудно да намери подходящото място, при сбирката карти на господин Роидел, от една страна, и Ванин и другите съгледвачи — от друга.