Робърт Джордан - Нож от блянове

— Простете, ваше височество — каза той и дрънна по бронята си със стоманената си ръкавица, — но не трябва ли хората ви вече да се хващат за работа? — Провличаше си думите по-лошо и от Селусия, почти неразбираемо. — Много им се проточи почивката. Съмнявам се, че ще могат да довършат стената, преди да дойде предателят. — Мат се беше чудил колко време ще мине, докато го спомене това. Беше очаквал да е по-рано.

Със смъкнати шлемове, но в стегнати нагръдници, стрелците с арбалети бяха насядали по земята зад дългия извит в дъга вал, може би една третина от кръга, издигнат от пръстта, изхвърлена от дълбокия четири стъпки изкоп пред него и продължаващ малко след краищата на изкопа. Бяха го свършили бързо. Пехотата обикновено боравеше с лопата, кирка и брадва толкова добре, колкото и с оръжията. Конницата също, но тях по-трудно можеш ги накара да го повярват. Пехотинците знаеха, че си е по-добре да има нещо между тебе и врага, ако може. Сега сечивата лежаха разхвърляни край изкопа. Някои от мъжете играеха на зарове, други просто си отдъхваха, дори подремваха. Войниците спяха винаги, щом им паднеше. Неколцина дори четяха книжки. Книжки! Мандевин грачеше между тях, опипваше кръпката на окото си и току се навеждате да размени две-три думи с някого. Единственият пиконосец, застанал до коня си — физиономията и стойката му говореха, че няма нищо общо със стрелците наоколо — не държеше пика, а дълъг прът за знаме, обшит до средата с кожа. Теренът беше идеален за това, което си беше наумил Мат. Близо две мили тревиста морава, обрасла с полски цветя и ниски храсти, простираща се от насипа до дърветата в западния край. На север имаше блато, обрасло с редки дъбове — и някакви странни дървета с бели цветове — на гъсти дебели коренища, езеро в западния край и гора под езерото. На юг от блатото течеше малка река, на половин миля зад Мат, след което завиваше на запад откъм лявата му страна. Малка река, но достатъчно широка и достатъчно дълбока, за да се наложи на конете да плуват. Отсрещният бряг беше извън обсега на стрелите. За атакуващия имаше само един начин да се добере до насипа. Като препусне право срещу него.

— Когато дойдат, не искам да спрат и да броят колко души в червено и черно има тук — отвърна той. Мусенджи неясно защо потръпна. — Искам да видят недовършен насип и захвърлени сечива, защото сме разбрали, че се приближават. Кръвта им трябва да е кипнала от обещанието за сто хиляди златни корони, но искам толкова да се възбудят, че да не могат да мислят. Ще решат, че сме уязвими, че защитата ни е недовършена, и ако имаме късмет, ще се втурнат право напред. Ще допуснат, че половината от тях може да паднат от стрелите ни, но това само ще увеличи шанса някой от останалите да се докопа до златото. Ще очакват, че ще можем да пуснем само един залп. — Плесна с ръце и Пипс изцвили. — И тогава капанът ще щракне.

— Все пак, ваше височество, жалко, че нямате повече от вашите стрелци. Чувал съм, че разполагате с трийсет хиляди. — Мусенджи го беше чул да казва на Тюон, че е готов да се бие и със сеанчанците. Ровичкаше да научи повече.

— По-малко са, отколкото имах — отвърна Мат кисело. Победите му съвсем не можеха да се нарекат безкръвни, бяха само забележително близо до това. В гробовете в Алтара лежаха почти четиристотин стрелци и към петстотин конници. Доста дребна беше сметката на касапина, като си помислиш, но предпочиташе касапинът да не му поднася никаква сметка. — Но и това което имам, ще стигне за днес.

— Както кажете, ваше височество. — Тонът на Мусенджи бе толкова безразличен, все едно обсъждаше цената на боба. Странно. Иначе не изглеждаше стеснителен. — Винаги съм бил готов да загина за нея. — Нямаше нужда да обяснява коя е „тя“.

— Предполагам, че и аз, Мюсенджи. — Светлина, мислеше го най-сериозно! Да, наистина го мислеше. Значеше ли това, че е влюбен? — Но все пак е по-добре да живеем за нея, не мислиш ли?

— Няма ли да си облечете бронята, ваше височество?

— Не смятам да се приближавам толкова до полесражението, че да ми трябва броня. Генералът, който вади меча си, оставя жезъла и се превръща в обикновен войник.

Беше поредният цитат на Комадрин — напоследък май много често го цитираше, станеше ли дума за войнишкия занаят, но пък този човек беше знаел почти всичко, което трябваше да се знае за занаята — само цитат, но явно впечатли Мусенджи, който отново отдаде чест и му поиска проклетото разрешение, преди да се оттегли при хората си. На Мат много му се искаше да го попита какво значи тази глупост с „височеството“. Най-вероятно беше някакъв сеанчански начин да го нарече лорд, но не го беше чувал в Ебу Дар, а там беше обкръжен от сеанчанци.