Робърт Джордан - Нож от блянове

Слушаха го, все едно са слисани. Добре се владееха. Или може би наистина се бяха слисали, че планът на Мерилин е разкрит в последния миг.

Мерилин поглади с пръст дългите си бели мустаци. Като че ли прикриваше усмивка.

— Боя се, че ме бъркате с друг, флаг-генерал Карийд. — Гласът му бе дълбок и звънлив. — Аз съм веселчун, много по-висок ранг от дворцов бард, разбира се, но чак генерал… Човекът, който ви трябва, е лорд Матрим Каутон. — И леко се поклони към младежа, който тъкмо слагаше широкополата шапка на главата си.

Карийд се намръщи. Играчката на Тилин ли беше генералът? Що за игра му въртяха?

— Вие имате стотина души от Гвардията на Смъртната стража и може би десетина Градинари — заговори Каутон спокойно. — Според това, което съм чул, могат равностойно да се бият срещу пет пъти повече обикновени войници, но Бандата не са обикновени войници, а аз имам малко повечко от шестстотин. Колкото до Чайсен, ако е същият, който се изтегли през Теснините, дори да е разгадал плановете ми, не би могъл да се върне за по-малко от пет дни. Последните донесения на съгледвачите ми говорят, че продължава в усилен марш на югозапад по пътя за Ебу Дар. Същинският въпрос обаче е следният: можете ли да върнете Тюон в Тарасинския палат невредима?

Карийд се почувства все едно, че Харта го е сритал в корема, и не само защото този младок изрече така небрежно името на Върховната лейди.

— Искате да кажете, че ще ми позволите да я отведа?

— Стига тя да ви вярва. И стига да можете да я отведете невредима в палата. Докато стигне там, тя е в опасност. В случай, че не го знаете, цялата ви проклета Всепобедна скапана армия е готова да й клъцне гърлото или да й смачка главата с камъни.

— Знам — отвърна Карийд, по-спокойно, отколкото се чувстваше. Защо този човек ей така щеше да пусне Върховната лейди, след като Бялата кула си бе направила целия този труд да я отвлича? Защо, след като бе провел цялата тази проклета кампания? — Ако се наложи, ще умрем до последния мъж, за да я опазим. Най-добре ще е да тръгнем веднага. — Преди този Каутон да е премислил. Преди самият той да се е събудил от този нелеп сън.

— Да не бързаме. — Каутон се обърна към Върховната лейди. — Тюон, можеш ли да се довериш на този човек, че ще те отведе невредима в двореца в Ебу Дар?

Карийд едва се сдържа да не потръпне. Каутон можеше да е генерал и лорд, но нямаше право да изрича така името на Върховната лейди!

— Вярвам на Гвардията на Смъртната стража и съм готова да им поверя живота си — отвърна спокойно Върховната лейди. — А на него — повече, отколкото на всеки друг. — И удостои Карийд с усмивка. Още като дете усмивките й бяха рядкост. — Случайно да пазите все още куклата ми, флаг-генерал Карийд?

Той й отвърна с официален поклон. Начинът, по който говореше, му подсказа, че все още е под булото.

— Простете, Върховна лейди. Загубих всичко в големия пожар в Сохима.

— Това означава, че сте я пазили цели десет години. Приемете съболезнованията ми за загубата на съпругата ви и на сина ви — той загина храбро и доблестно. Малцина ще влязат дори веднъж в горяща сграда. Той спаси петима души, преди стихията да го надвие.

Гърлото на Карийд се стегна. Беше следила новините за него. Единственото, с което можеше да отвърне, бе нов поклон, този път — по-дълбок.

— Хайде стига вече поклони — промърмори Каутон. — Както сте я подкарали, ще си чукнете главата в земята. Веднага щом двете със Селусия си съберат нещата, взимате ги и препускате здраво. Талманес, вдигай Бандата. Не че не ви вярвам, Карийд, но ми се струва, че ще спя по-спокойно оттатък Теснините.

— Матрим Каутон е мой съпруг — изведнъж заяви Върховната лейди, с ясен и чист глас. Всички замръзнаха. — Матрим Каутон е мой съпруг.

Карийд се почувства, все едно че Харта отново го изрита. Не, не Харта. Алдазар. Що за лудост беше това? Каутон приличаше на човек който вижда полетяла към лицето му стрела и знае, че не може да я избегне.

— Проклетият Матрим Каутон е мой съпруг. Това са думите, които използва, нали?

Трябваше да е нелеп сън. Нищо друго.

На Мат му отне цяла минута, преди да успее да проговори. Огън да го изгори, изтече като че ли цял час, преди отново да може да помръдне. Когато най-сетне успя, си смъкна шапката, отиде при Тюон и сграбчи юздите на кобилата й. Тя го изгледа отвисоко, хладна досущ като кралица на проклетия й трон. Всички онези битки с проклетите зарове, тропащи в главата му, всички засади и набези, и те всички трябваше да спрат само след като изрече няколко думи. Е, поне най-после разбра какво се беше случило скапано съдбоносно за проклетия Мат Каутон.