Робърт Джордан: Нож от блянове

— Струва ми се… — бавно заговори Джолайн. — Да, вече чувствам, че съм в опасност. — Теслин замахна и хвърли огнено кълбо, по-голямо от конска глава. Взривът изхвърли във въздуха пръст и късове от хора и коне. Крайно време беше, по дяволите!

Извърнали лица във всички посоки, Айез Седай замятаха огнени кълбета толкова бързо, колкото им беше по силите, но опустошението, което нанасяха, изобщо не спря щурма. Връхлитащите мъже вече трябваше да са видели, че в карето няма жена, отговаряща на описанието на Тюон, но кръвта им явно беше кипнала, миризмата на щедрата награда щипеше ноздрите им. Със сто хиляди златни корони човек можеше да преживее остатъка от живота си като благородник. Карето бе обкръжено и мъжете напираха напред — и гинеха от залповете на арбалети и взривовете, хвърляни от прашкарите. И започна да се издига нов вал, от мъртви и издъхващи мъже и коне, вал, който някои се мъчеха да изкачат и също рухваха върху него. Още и още се смъкваха от седлата и се катереха, а стрелите на арбалетите ги събаряха и валът растеше и растеше. От толкова близо железните стрели пробиваха гръдната броня както нажежен нож реже масло. Прииждаха и прииждаха. И загиваха.

Тишината сякаш настъпи внезапно. Не съвсем тишина. Въздухът бе изпълнен с пъшканията на мъже, които бяха въртели ръчките колкото може по-бързо. И със стоновете на ранените. Изцвили кон. Но Мат не можеше да види нито един, който да се държи на крака между вала от мъртъвци и Талманес, нито един на седлото, освен мъжете със зелени шлемове и брони. Мъже, отпуснали лъковете и мечовете си. Айез Седай бяха скръстили ръце. И те дишаха тежко.

— Свърши се, Мат — извика Талманес. — Които не са мъртви, издъхват. Нито един от тия глупаци не се опита да избяга.

Мат поклати глава. Беше очаквал да са почти обезумели от изкусилото ги злато. Оказа се, че са съвсем обезумели.

Трябваше да се издърпат мъртъвци и умрели коне, та Мат и останалите да може да излязат, и Талманес нареди хората му да извадят въжета и да отворят коридор. Никой не искаше да се катери по това. Никой освен огиерите.

— Искам да видя дали ще мога да намеря предателя — каза Харта и тръгна с другите шест огиера, нарамили брадвите си, през грамадата от трупове, все едно че е пръст.

— Е, това поне го решихме — въздъхна Джолайн и изтри потното си лице с обшита с дантела кърпа. — Вече си ми длъжник, Мат. По правило Айез Седай не се месят в лични войни. Ще трябва да помисля как би могъл да ми се отплатиш. — Мат беше съвсем наясно какво ще измисли. Трябваше да е луда, ако си мислеше, че ще се съгласи.

— Арбалетите го решиха това, марат-дамане — каза Мусенджи. Беше смъкнал шлема, бронята и палтото си и беше отпрал единия ръкав, за да може един от гвардейците му да го превърже там, където го беше пронизала стрела. Ръкавът се беше отпрал много точно, все едно че шевът нарочно е бил слаб. — Арбалетите и сърцатите мъже. Изобщо не сте разполагали с повече, нали, ваше височество. — Не беше въпрос. — Само това и загубите, които сте понесли.

— Казах ти — отвърна Мат. — Имах достатъчно. — Нямаше да му разкрие повече от неизбежното.

Мусенджи само кимна разбиращо.

Харта и Градинарите вече се бяха върнали.

— Намерих го предателя — каза Харта и вдигна за косата една отсечена глава.

Веждите на Мусенджи подскочиха, щом видя тъмното кривоносо лице.

— Много ще й е интересно, като го види това — промълви той тихо. Тихо, както тихо се изважда меч от ножница. — Трябва да й го занесем.

— Познаваш ли го? — попита Мат.

— Познавам го, ваше височество. — Лицето на Мусенджи, изведнъж станало като изваяно от камък, подсказа, че няма да каже нито дума повече по въпроса.

— Виж, ще престанеш ли да ме наричаш така? Името ми е Мат. И след този ден смятам, че имаш правото да го използваш. — Сам се изненада, щом се усети, че му е протегнал ръка.

Каменната маска се напука от изненада.

— Не мога да го направя, ваше височество — отвърна стъписано Мусенджи. — Когато тя се омъжи за вас, вие станахте Принц на Гарваните. Да изрека името ви означава да сведа очите си завинаги.

Мат свали шапката си и прокара пръсти през сплъстената си коса. Казвал беше на всички, които искат да го чуят, че не си пада по благородници, че не иска да е благородник и че го мисли сериозно. И продължаваше да го мисли сериозно. А ето че беше станал проклет благородник!

Направи единственото, което можеше.

Смя се, докато не го заболя коремът.