Робърт Джордан - Нож от блянове

След като й бе писнало да ги търси по възможно най-малки податки, след като й беше омръзнало да проверява много деликатно дали го мислят сериозно, накрая Певара бе убедила Цутама, че шест ще са достатъчно за начало. А и по-голяма група можеше да предизвика неприятна реакция. В края на краищата, ако цялата Червена Аджа се появеше в така наречената Черна кула, че даже и половината, мъжете като нищо можеха да си помислят, че са подложени на атака. Това бе едно от нещата, за което се бяха споразумели зад гърба на Цутама. Нямаше да обвързват мъже, проявяващи признаци на лудост. В смисъл — ако изобщо им позволяха да обвържат някого.

Очите и ушите на Аджата в Кемлин бяха изпратили подробни донесения за Черната кула, а някои дори си бяха намерили работа в нея, тъй че не им беше трудно да намерят отъпкания черен път, водещ от града към величествения, увенчан със зъбери черен портал с двойна арка, висок близо петдесет стъпки и десет разтега широк. Двете черни кули отстрани се извисяваха на над петнайсет разтега. Нямаше същински порти, които да затварят отвора, а черната каменна стена, простираща се на изток и запад и накъсана на интервали от основите на бастиони и кули, никъде не беше по-висока от четири-пет стъпки. Тази недовършена стена, която като че ли завинаги щеше да си остане недовършена, придаваше на портата нелеп вид.

Но у тримата мъже, които излязоха през отвора, нямаше нищо нелепо. Бяха облечени с дълги черни палта и с мечове на кръста. Единият, висок мършав младеж със завити нагоре мустачки, носеше на високата си яка сребърна игла с формата на меч. Един от Вречените. Певара едва потисна инстинкта да мисли за него като за равен на Посветена, а за другите двама — като за новачки. Новачките и Посветените ги пазеха грижливо и под постоянен надзор, докато не изучат достатъчно Силата, за да станат Айез Седай. Според всички сведения Бойците и Вречените ги смятаха за готови за бой още щом се научеха да преливат. При това от първия ден ги принуждаваха да извличат толкова сайдин, колкото могат, караха ги почти непрекъснато да боравят с него. От това загиваха мъже, но те го наричаха „учебни загуби“, сякаш можеха да прикрият смъртта зад равнодушните думи. Стомахът на Певара се сви при мисълта, че новачки и Посветени могат да пострадат по този начин, но мъжете като че ли го приемаха за даденост.

— Добро да ви е утрото, Айез Седай — поздрави ги Вреченият, щом спря пред тях, и се поклони. Много малък поклон, без да откъсва очи от тях. Говорът му беше мурандийски. — Е, та какво желаят шест Сестри тук при Черната кула в това чудесно утро?

— Да видим М’хаил — отвърна Певара и едва успя да не се задави от думата. Означаваше „водач“ на Древната реч, но това, че бе възприета като единствена титла, й придаваше повече сила, все едно че този мъж водеше всички и всичко.

— А, да видите М’хаил, тъй ли? И от коя Аджа да предам?

— Червената — заяви Певара и го видя как примига. Много задоволително. Но едва ли много обнадеждаващо.

— Червената — повтори той равнодушно. Не се стъписа задълго. — Е, добре. Енказин, ал-Сийн, вие останете да пазите. Да видим какво ще каже М’хаил.

Той се обърна, пред него се появи сребриста вертикална резка и се ушири не повече от обикновена врата. Това ли беше най-многото, което му бе по силите? Имаше малък спор дали да обвържат възможно най-силните мъже, или най-слабите. Слабите сигурно по-лесно щяха да се държат под контрол, докато силните можеха — определено щяха — да са по-полезни. Не бяха стигнали до съгласие — всяка Сестра трябваше да реши сама за себе си. Мъжът се шмугна през Портала и веднага го затвори, преди да е успяла да зърне нещо повече от бяла каменна платформа със стъпала от едната страна — водеха нагоре, и ръбест блок от черен мрамор, който можеше да е от строителните блокове на сградата. Бе излъскан толкова, че светеше под слънцето.

Двамата други застанаха под двойната арка, все едно че се канеха да попречат на Сестрите, ако решат да влязат. Единият беше салдеец, мършав и с голям нос, почти на средна възраст, с нещо й напомняше за писар, поизгърбен, все едно дълги часове беше седял приведен над писалищната маса. Другият беше момче, още почти дете: отмахваше начесто с пръсти черния си перчем, но вятърът бързо го връщаше над очите му. Не изглеждаха ни най-малко притеснени, че стоят сами срещу шест Сестри. Стига да бяха сами. Дали горе на кулите нямаше други? Певара едва се сдържа да не погледне нагоре.