Пиер Певел - Наследникът

— И единствено в присъствието на епископа на Стал? — попита Вард.

— Да. Вие ми дадохте тази идея, като предложихте да затворим майка ми и Исандра заедно.

— Не исках да ви…

— Зная, всичко е наред. Без вас…

— Но какво ни кара да мислим, че Вол и Естеверис ще постигнат каквото и да било?

— Нищо. Но ако тези двамата искат да се разберат, ще успеят. Това са вашите собствени думи.

Минаха покрай няколко постови на Ониксовата гвардия в пустите коридори. Приближаваха до крилото, където бяха настанени аркантците и откъдето те нямаха право да излизат нощем. Същото се отнасяше впрочем и до представителите на Върховното кралство, като Алан беше наложил вечерен час и на двете делегации.

Алан спря пред една стълба.

— Подредете една зала за срещата — каза той на Вард. — Дискретна за предпочитане. И спокойна, отдалечена. След това елате при мен в крилото на аркантците и си пожелайте да не сте го направили за този що духа.

— Ще видим. Друго?

Алан се замисли.

— Не, това е всичко, струва ми се.

— Тогава отивам. Успех, принце.

Изведнъж смутен, Алан кимна.

— Благодаря — отвърна той, когато Вард вече не можеше да го чуе.

Пое си дълбоко дъх и тръгна по стълбите.

Освен упражняването на властта в живота си Естеверис имаше още две големи удоволствия. Дългите ароматни вани. И пастичките с мед и портокалов цвят, които беше харесал по време на пътуванията си, когато още беше член на Църквата на Белия дракон. Що се отнася до ваните, той се бе погрижил да пристигне с личната си вана и не беше съжалил — замъкът Лариан, точно според сведенията му, нямаше нито баня, нито топли помещения. А колкото до пастичките, по които беше луд, беше донесъл достатъчно в багажа си.

Достатъчно, но само толкова.

И така, тази вечер пастичките, от които Естеверис похапваше, бяха последните. Разсеяно ги поднасяше към устата си с дебелите си пръсти, претрупани с пръстени, докато си почиваше във водата, от която се издигаше пара, прозрачната му памучна риза беше полепнала по зачервеното му дебело тяло. Бурята изглеждаше някъде далеч. За да бъде мигът съвършен, липсваше само една млада слугиня, която да намаже плешивата му глава с помадата, която — той смяташе така — намаляваше главоболието му. Но човек не можеше да иска прекалено много, нали? Със затворени очи, с дух, натежал от умората и па̀рите от ваната, министърът бавно забравяше всичките си проблеми, когато на вратата се почука.

Естеверис не отговори.

Отново се почука и този път влезе довереният слуга на министъра. Казваше се Дранис и беше драк — същество от рода на влечугите, чиято раса, създадена според легендата от Драконите на сянката и забравата, се беше появила в Имелор по време на Войните на мрака. Люспите му бяха черни и блестящи като отблясъци на обсидиан, а наситено червените му очи сякаш светеха в полумрака.

— Какво има? — попита Естеверис, без да помръдне и без да отвори очи.

— Принц Алдеран. Той чака.

— Сега?

Тъй като това беше не толкова въпрос, колкото израз на учудването му, Дранис не отговори. Само продължи да чака мълчаливо и почтително.

Естеверис въздъхна.

— Добре — каза той. — Помогни ми.

Трудно измъкна тялото си от ваната, изтри се и бързо се облече, като метна един халат от коприна и брокат и завърши приготвянето си, преди да влезе в салона, където Алан нервно крачеше.

— Моля да ме извините, че ви приемам облечен в…

— Няма значение.

Сухият тон на принца изненада Естеверис.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Алан го погледна право в очите.

— Естеверис, желаете ли наистина да постигнете съгласие за мир с Арканте?

— Ама разбира се! — възпротиви се бившият прелат, без да е възможно да се определи искреността му.

— Все още ли го искате?

— Естествено.

— А бихте ли казали, че двама мъже могат да успеят да се разберат там, където две страни се карат?

— Да. Обаче…

— Тогава ето какво ви предлагам… — каза Алан, като отново го прекъсна.

Естеверис не изглеждаше обиден. Той мълчаливо и внимателно изслуша принца, като от време на време кимаше утвърдително, за да подчертае интереса си, но без да изразява никаква емоция. И когато Алан завърши, каза:

— На драго сърце приемам, защото няма да бъде записано в Хрониките , че Върховното кралство не е опитало всичко, за да избегне войната. Достатъчно е да ми кажете къде и кога и ще се срещна с Вол без моите съветници. Ако, разбира се, успеете да го убедите…