Пиер Певел - Наследникът

— Но чак пък да се стигне до война!

Вард се смръщи.

— Водени са битки за много по-дребни мотиви от ревността на една жена и злобата на друга — каза той. — Ще трябва мирът да се установи независимо от тях. А за да стане това, ще трябва да се пролее кръв…

Двамата мъже за миг останаха смълчани, загледани в огъня, после Алан стана и каза:

— Чакат ме.

— Ако зависеше от мен — каза Вард иронично, — щяхме да забравим съветниците и посланиците. При цялото ми уважение към вас, принце, щяхме да затворим тези две жени в една стая и да ги изчакаме да уредят различията си. Дори да се разкъсат. В края на краищата по-добре оскубани коси, отколкото война, не е ли така?

Тъй като епископът на Стал го беше поканил на вечеря, Алан се появи на вратата на неговите покои в уречения час. Поканиха го да почака в един приятно мебелиран, осветен салон, където вечерята вече беше сервирана на една кръгла маса. Бяха сложени два прибора, така че Алан си сипа чаша вино и прав, започна да чопли в чиниите, без да се притеснява.

Не чака дълго.

Епископът влезе след малко. На около трийсет години, той носеше расото и черната шапчица, които показваха титлата му, но беше махнал късата бяла пелерина и кръста, който носеше на гърдите си, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени хоризонтално криле.

— Моля ви, принце, чувствайте се като у дома си…

Алан се усмихна и остави патешкото бутче, от което беше отхапал.

— Извинете — каза той и си изтри пръстите от покривката.

Но епископът също се усмихваше.

Двамата братя се прегърнаха топло, свободни от порядките и протокола, които ги задължаваха — на обществено място — да бъдат само принц и епископ. Жал беше с три години по-голям от Алан. И двамата бяха синове на кралица Селиан и си приличаха — но не приличаха на принц Ирдел, наследника на трона, син на Върховния крал от първата му съпруга. Една и съща чаровна усмивка, едни и същи руси коси, един и същ ясен глас. Но Жал беше по-сдържан от брат си. По-уравновесен. Умееше да укротява поривите си и да прикрива чувствата си. Много рано беше проявил искрена вяра и подчертано привличане към религията, беше посветен в свещеничество на възрастта, на която други биваха посветени в рицарство и — дори като се има предвид знатното му потекло — много бързо беше изкачил стъпалата на йерархията в Църквата на Дракона-крал. Интелигентен, амбициозен и поддържан от могъщи съюзници, той сякаш беше призван да стане най-младия кардинал на своето време и един ден да бъде част от Светия Синод.

— Не ме разбирай погрешно, но макар че се радвам, се учудвам, че можеш да имаш охота за ядене — каза Жал и наля вино в две чаши.

Подаде едната на брат си и добави съчувствено:

— Зная какво представляваше за теб и за твоята Ониксова гвардия успехът на тези преговори.

— За татко също.

Чукнаха се.

— Да. И за татко също.

— Но мисля, че остава една надежда да се стигне до съгласие — каза Алан.

— Мислиш за утре сутринта? Алан, съжалявам, но ще се изненадам, ако…

— Не. Мисля за тази нощ.

Жал поглед брат си неразбиращо.

— Какво?

Алан се приближи и след като се увери, че никое ухо, долепено до вратата, не би могло да ги чуе, попита:

— Ако успея да убедя Вол и Естеверис да седнат на една маса тази нощ, ще приемеш ли да участваш в това? Без съветници, без секретари. И без протокол. Вие тримата и само вие тримата. В пълна тайна.

И тъй като Жал внимаваше да не каже нещо, преди да е помислил, Алан убедително добави:

— Не се надявам на мирен договор. Но поне някакво съгласие, план, обещание. Нещо, което да дава основание за надежда. Нещо, което да отдалечава войната! Вол е добронамерен. Що се отнася до Естеверис, той не може да иска Върховното кралство да обсажда един от най-могъщите си градове… По дяволите, Жал! Може би остава още една възможност! Не искаш ли да опиташ?

Алан млъкна и докато бурята вън бушуваше, чакаше с нетърпение какво ще отговори брат му, като дебнеше и най-малката реакция по невъзмутимото му лице.

— Да — каза накрая епископът на Стал. — Да. Разбира се. Можеш да разчиташ на мен.

Като излезе от покоите на Жал, Алан намери Вард, който го чакаше в коридора.

— Какво става? — попита Вард тревожно.

Принцът се поколеба за миг, после каза:

— Отивам при Естеверис — и тръгна уверено. — Елате с мен.

След което тихо обясни на Вард намерението си да събере насаме Великия градоначалник на Арканте и Първия министър на кралицата.