Пиер Певел - Наследникът

— Освен това нямам доверие не толкова на представителите на Върховното кралство, колкото на принц Жал.

— Епископът на Стал? — учуди се Лукас.

— Няма значение каква дреха носи, той е роден и си остава принц на Върховното кралство. Ние не трябваше… — Вол се поправи. — Аз не биваше да се съгласявам той да е съдия в тези преговори.

— Вие нямахте избор. Освен това вие не бяхте единственият, който прие условията за тези преговори. А Църквата на Дракона-крал винаги е била благосклонна към мирно решение, както на няколко пъти го потвърди чрез гласа на Светия Синод.

— Църквата може би. Но Жал?

Лукас се приближи до Вол и като сниши глас, попита:

— Той би се подчинил единствено на себе си?

— Не зная — отвърна Вол и повдигна рамене. — Но не ми харесва. И мисля, че всеки път, когато насочи разискванията или поиска някакво уточняване под претекст да ги изясни, всъщност повдига някой деликатен проблем, който е по-добре да остане на сянка, докато малко по малко напредваме. Много време ми трябваше, докато разбера каква игра играе. Той е умел, но се възползва и от най-дребните различия между представителите на Върховното кралство или между нас. И всеки път с твърдението, че иска да помогне, че иска да се увери, че всеки е разбрал добре, че всичко е съвсем ясно, преди да продължим…

— Не можем ли да го изобличим? Да го разкрием и да поискаме нов арбитраж?

Вол се извърна от прозореца.

— В името на какво? Като не броим, че маневрите на Жал са твърде коварни и прикрити, за да бъдат доказани. Дори аз не съм убеден, че съм прав и се съмнявам, че и някой друг още споделя подозренията ми. Освен Естеверис, а и…

Примирен, Великият градоначалник добави мрачно:

— Така или иначе, вече е много късно.

Но Лукас не беше съгласен, че всичко трябва да се изостави.

— Остава утре сутрин. Преговорите завършват едва на обяд.

— Кое може да се реши за една сутрин, след като не намери решение две седмици?

Тъй като Лукас мълчеше, Вол съжали за иронията си.

— Извинете ме — каза той. — Уморен съм.

— Тогава това означава война.

— Страхувам се, че е така.

Нощта се беше спуснала и сега вече бурята трещеше над замъка. В една голяма оръжейна зала, където ониксовите гвардейци се събираха между две дежурства, Алан беше потънал в мрачни мисли, седнал настрани от всички до камина със запален огън. Със затоплено от пламъците лице той си чоплеше зъбите с една клечка от слонова кост и не беше казал и дума от цял час, така че малко по малко и неговите хора също млъкнаха или тихичко разговаряха, за не го притесняват. Чуваше се само пращенето на огъня и грохота на гръмотевиците навън, светкавиците проблясваха през прозорците и ярките им светлини прорязваха дълбокия мрак.

Провалът на преговорите означаваше война. Но също така беше тежка обида за Върховния крал, който беше наредил те да се проведат, и пръв неуспех за Ониксовата гвардия, чийто зараждащ се престиж щеше да пострада.

Алан беснееше.

Този провал беше и негов личен провал. Какво значение имаше, че беше направил всичко по силите си, за да бъде постигнато съгласие за мир? Когато се върнеше в Ориал, неуспехът на преговорите щеше да падне върху него и позицията му в Двора щеше да стане още по-нестабилна. Дори бъдещето на ониксовите гвардейци не беше сигурно. Защото всеки знаеше или твърдеше, че знае, че Алан беше в основата на инициативата за тези преговори, които трябваше да дадат последен шанс. Че именно той беше подсказал тази идея на баща си и беше поискал Ониксовата гвардия да бди за правилното им протичане. И всичкото това както в името на престижа на Върховния крал, така и за неговия личен…

Да, ето какво щеше да се говори много скоро.

И щеше ли да е толкова погрешно?

— Топло е.

Принцът вдигна очи. Вард му подаваше чаша с димящо вино.

— Благодаря — каза Алан, като пое чашата в дланите си.

Вард придърпа една табуретка и седна, като отпиваше от греяното вино, обърнат към огъня, в очакване принцът да заговори.

И наистина накрая принцът каза:

— Понякога се питам дали някой наистина желае мир.

— Върховният крал — отбеляза Вард.

Алан не се сдържа и се усмихна примирено.

Кой ли вече можеше да знае какво иска или мисли Върховният крал? Дали самият той знаеше? След погребението на Лорн в Цитаделата Алан беше имал възможността да установи до каква степен моментите на ясен разум при баща му бяха редки. Впрочем може би точно поради тази причина кралят се беше оттеглил. Не за да си спести срама всички да присъстват на агонията му, а за да не позволи да бъде манипулиран по време на кризите на слабост, когато реалността на света му се губеше и се появяваше — може би — някаква друга. Защото Върховният крал беше доверил на сина си, че Белият дракон му говори всяка нощ в сънищата му, освен знаците и знаменията, които му изпраща.