Пиер Певел - Наследникът

Вард се поколеба.

Не смееше да оспорва заповед пред свидетели, но не можеше да мълчи. Приближи до Алан и почти до ухото му каза:

— Може би този човек е бил убит, защото нещо е знаел. Или защото неочаквано е видял или чул нещо. В замъка има убиец. Убиец, чиято главна цел несъмнено не е бил този нещастник. Трябва да го намерим, преди да…

— Или може би този мъж е бил убит следствие на обикновена разпра. За жена. За дълг от комар. Или за някакво различие, което обаче няма нищо общо с това, което се разиграва тук от две седмици.

— Нищо не знаем, принце.

— Именно. Нищо не знаем и не искам да проваля последния шанс, който имаме, да бъде постигнато съгласие. Не казвам, че това убийство ще остане ненаказано. Не казвам, че няма да потърсим кой го е извършил. Но не тази нощ. Не и сега. И със сигурност не и за нещо, което може би е някаква лична драма.

Вард се сдържа.

— Ами ако в замъка се е промъкнал убиец! Наш дълг е да пазим делегациите…

— Точно това ще направим, Вард. Ще пазим делегациите и ще гарантираме спокойното протичане на преговорите.

Алан се обърна и като сложи край на този уединен разговор, заяви с тон, нетърпящ възражение:

— Ройс, заемете се с тялото. Намерете подходящо място, където да е далеч от погледите.

— Слушам.

Тогава Алан се обърна към другите двама гвардейци:

— Беор и Енград, вземете десет души с вас и организирайте оглед на стените. Търсете всякакво указание, позволяващо да се допусне, че някой се е вмъкнал в замъка. Енград, вие поемате северната част на замъка, от малкия таен вход до старата врата. Беор, вие поемате южната част.

И като се обърна към Вард, добави:

— Искам да удвоите патрулите и постовите. Но дискретно. Искам и най-малкият коридор, най-малката врата, най-малката стълба да бъдат наблюдавани. И ако някой не спазва вечерния час, веднага да бъде задържан и затворен.

Алан беше принц и командваше ониксовите гвардейци.

Подчиниха му се.

Скривалището беше добро — на дъното на фурната на старата хлебопекарна. Там можеше да почака, притискайки към себе си черното острие, с което щеше да нанесе удара. Идиотът, който го беше изненадал, докато се промъкваше в замъка, за малко щеше да развали всичко. За жалост, смъртта му се оказа необходима.

Така беше пожелал Драконът на съдбата.

Колкото до Дракона-крал, той щеше да му прости.

Сам в стаята си, Вол се взираше в огъня с мрачен поглед и разсеяно дърпаше от дълга лула от слонова кост и сребро, когато Лукас дойде да му съобщи за посещението на принц Алдеран. Заинтригуван, Великият градоначалник го прие веднага и след като го изслуша, каза:

— Ще се срещна с министъра — само ние двамата. Обаче с ваше позволение поставям едно условие.

— Какво? — попита Алан.

— Рицарят Лукас да ме придружи и да пази вратата.

— Съгласен съм. Но искам от вас пълна тайна. Никой от вашите съветници не бива да узнае. Несъмнено от това зависи успехът на тази среща.

— Разбирам. Не се тревожете.

— Оставям ви. До полунощ?

— Ще бъда готов.

Лукас, който беше присъствал на разговора мълчаливо, изпрати принца и се върна при Вол. Той се беше настанил в креслото си до камината и, приведен напред, чистеше лулата си с един малък инструмент, който винаги носеше на колана си.

— Ето ти едно по-скоро неочаквано развитие, а?

— Питам се какъв е мотивът за тази крайна среща…

— Ами ако е искреното желание да се избегне война, която неизбежно ще разкъса Върховното кралство?

Лукас се поколеба, не можеше да разбере дали Вол иронизира, или не.

— Наистина ли го вярвате? След две седмици, прекарани в напразни преговори? По мое мнение представителите на Върховното кралство искат да изиграят хубавата роля. Тази тайна среща няма да остане дълго такава и те ще могат да претендират, че са опитали всичко, за да спасят мира…

— Инициативата за тази среща е на принц Алдеран.

— Или поне той така твърди. Но той не е ли от Върховното кралство?

Вол се изправи и леко потупа лулата в шепата си.

— Впрочем целият замък е пълен с тях. Хора от Върховното кралство. Чак до епископа на Стал, чиято справедливост не може да бъде поставена под съмнение, нали? — забеляза усмивката на Великия градоначалник. — Ще ми кажете, че и аз съм един от тях, нали?

Лукас беше син на граф Д’Аргор — един от най-могъщите владетели във Върховното кралство и от най-верните поддръжници на Върховния крал. Но се беше отделил от баща си, като се отказа от наследството си, и беше избрал живота на странстващ рицар, който го беше отвел в Арканте.