Мелиса Круз - Маскарад

Той я бе помолил да дойде с него в Хранилището, за да й покаже нещо готино, а после бе изчезнал между лавиците.

Мими се огледа - няколко жалки бивши помощници четяха и пишеха прилежно на бюрата си. Тя се настани на една от масите в средата на помещението и затропа нетърпеливо с пръсти. Иззад една лавица с книги дочу гласове.

- Тук няма никаква любовна история, Джак - каза някакво момиче. - Май ти си този, който се е объркал.

- Сигурна ли си? Трябва да четеш по-внимателно. Може би си го пропуснала - отвърна той.

Мими скръцна със зъби. Това беше онази мишка Ван Алън. Говореше с брат й. Мими се изправи и се изкашля тактично, докато надничаше към тях над ниската лавица.

Джак и Скайлър моментално се отдръпнаха един от друг.

- Ъ-ъ... ще се видим по-късно - каза рязко Скайлър и се премести на друго бюро, без да се усети, че все още държи неговата книга.

- О, здравей - усмихна се Джак на сестра си. - Дори не предполагах, че знаеш как да стигнеш до това място.

- Не ме подценявай, Бенджамин Форс. За твое сведение аз съм запален читател.

Джак се ухили.

Лъжкиня , каза й той мислено.

Ти си лъжец , отвърна му тя.

Прости ми , каза той и направи помирителен жест.

Разбира се. Изражението на Мими омекна.

Отивам си , ще се видим вкъщи.

Чао.

Мими го проследи с поглед, докато той излизаше. Въпреки нежните му мисли, запечатани в съзнанието й, тя се притесни. Защо Скайлър все още беше в играта? Имаше нещо в това момиче, което действаше на брат й. Мими го надушваше. Усещаше желанието му да се отдаде на връзката им, но сякаш се насилваше да се влюби в нея против волята си. Защо? Никога преди не е било така. Във всеки жизнен цикъл те преоткриваха връзката си без проблем.

За миг прекомерната самоувереност и самодоволство изчезнаха от лицето на Мими и тя заприлича на уплашено, изгубено момиченце. Ами ако ме напусне? Ако откаже да поднови връзката ни? Какво ще стане с нас?

Мими потръпна при мисълта за Алегра ван Алън, прикована към болничното легло, практически мъртва за света.

Не можеше да допусне това да се случи и с тях.

- Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак - каза Кингсли, подавайки на Мими една дебела книга.

Мими му се усмихна обезоръжаващо.

- Иска ми се - отвърна тя. После погледна книгата. -Какво е това?

- Нещо, което не би трябвало да четем. Една много стара книга със забранени заклинания. Чувала си за онова с Кроатан, нали? Среброкръвните. - попита Кингсли.

- Да - отвърна Мими предпазливо. - Но те не би трябвало да съществуват наистина.

- Да бе - усмихна се самодоволно Кингсли. - Само защото вече не се подчиняват.

- Какво искаш да кажеш?

- Среброкръвните са били наши роби. След прогонването ни на Земята тези, които последвали Луцифер, били подчинени от Михаил и Габриела. Контролирали сме ги дълго време, но после те са се надигнали и са престанали да изпълняват заповедите ни. Ние сме гонили тях, те са гонили нас, и така векове наред. Предполага се, че вече не съществуват. Само че има начин да бъдат върнати.

- Какво искаш да кажеш?

Според Мими Кингсли се отнася твърде пренебрежително към тези неща. Все пак среброкръвните не бяха някаква шега. Повечето вампири дори не смееха да говорят за това.

- Да бъдат призовани от Мрака. Да бъдат накарани да правят каквото им се каже.

- Не бих казала, че идеята ми допада - каза Мими и потръпна. - Звучи твърде сериозно за мен.

- О, стига. Ще бъде забавно.

Кингсли използваше думата „забавно“ по адрес на всякакви поразии. Явно за него едно древно и опасно заклинание беше равносилно на бясното шофиране на „Ферари“ -кофти идея, която обаче си струваше да реализираш само за да се похвалиш после.

- Ммм... не - поклати Мими глава.

Това не я интересуваше, но може би в книгата имаше нещо друго, което да й е от полза.

Materia acerbus. Тъмната материя.

Тя отгърна на първата страница и зачете.

Алегра ван Алън беше будна. Седеше в леглото, дългата й руса коса се спускаше по раменете.

Зелените й очи бяха отворени - големи и блестящи.

С тих, призрачен глас тя прошепна:

- Внимавай, Скайлър, пази се!

Скайлър рязко се събуди. Оказа се в болничната стая на майка си, но не си спомняше да е ходила там. Минаваше полунощ и последният й спомен беше как заспа, четейки книга. Не се сещаше да е напускала стаята си, да е хващала автобуса до 168-а улица и да е влизала в болницата. Сигурно е вървяла насън или имаше бяло петно в паметта като тези, за които й разказа Блис.