Мелиса Круз - Маскарад

- О, боже! Нали не е анорексичка? Тоест, ако е, нали няма проблем? Ясно е, че всички са като нея. Не мога да я взема, ако ще ми припада по време на снимки - каза Шантал, по-скоро раздразнена, отколкото притеснена.

- Не, не е анорексичка - отвърна разтревожено Скайлър, после коленичи и сложи ръка на челото на Блис. - Малко е горещо тук.

- Не... върви си... не... - стенеше Блис.

- По време на истински снимки ще бъде още по-горещо -отвърна мрачно Шантал. - Бог да ми е на помощ, ако повърне на килима ми.

Скайлър я погледна раздразнено, понеже жената явно се притесняваше повече за килима си, отколкото за момичето.

- Блис? Блис? Добре ли си? - извика Скайлър, опитвайки се да я изправи на крака.

Блис примигна няколко пъти и отвори очи.

- Скайлър?

- Да.

- Трябва да се махна оттук - каза Блис умоляващо.

- Кийтън ще те изведе. Ще кажа на Линда - заяви Шантал и вдигна звънящия телефон.

Очевидно след като заплахата от повръщане бе отминала, вече я занимаваха други грижи.

Скайлър помогна на Блис да излезе от кабинета.

- Дръж се. Внимателно.

Извика асансьора и хвърли гневен поглед към момичето на „Кристи-Бест“, което ги зяпаше любопитно.

- Пак припаднах - каза Блис. - За пореден път.

- За пореден път?

- Вече ми се случва непрекъснато.

Блис разказа на Скайлър за кошмарите, за това колко смущаващо беше да се събуждаш на странни места, без да си спомняш как си се озовал там.

- Просто се събуждам и се оказвам на съвсем непознато място. Предполагам, че всичко е заради трансформацията.

- Да, и на мен ми се случва. Не така драматично, както го описваш, но преди няколко седмици и аз неочаквано загубих съзнание. Според д-р Пат било хибернация - обясняваше Скайлър на път за асансьора.

- Моите са много кратки и са част от спомените от предишните животи, само че после не си спомням нищо - сподели Блис, облекчена, че не само тя има подобни преживявания.

- Сигурно просто трябва да свикнем с това.

- Кингсли каза, че има някакви трикове за преодоляване. Щял да ми покаже някой път.

Асансьорът пристигна на партера, вратите се отвориха и вътре влезе Джак Форс. На ревера му имаше стикер с емблемата на „Кристи-Бест“ и надпис „етаж 10“.

- О, здравейте - каза той леко смутено.

- Не ни казвай... - започна Блис с дяволита усмивка. -Джак Форс - супермодел! Ще ни покажеш ли синята стомана? - пошегува се тя, имайки предвид прословутия поглед на супермодела от филма „Зулендър“.

- Шшшт! - отвърна Джак с глуповата усмивка. - Идеята не е моя. Трябват им момчета за някаква фотосесия. Шантал е приятелка на майка ми и... така.

- Тъкмо бяхме при Шантал - каза Блис.

Скайлър беше прекалено смутена, за да пророни и дума.

-Е, значи ще се видим на фотосесията - усмихна се Джак.

- О, съмнявам се - продължи Блис. - Аз припаднах, докато ме снимаха, а Скайлър въобще не стигна до позиране. Не мисля, че имаме шанс да ни изберат.

Не беше лесно да се определи кой изглеждаше по-разочарован - Джак или Скайлър. Вратите на асансьора се затвориха.

На първия етаж след храма на Изис, между саркофазите в секцията с древноегипетски находки, има една огърлица с формата на змия, направена от злато и лапис. Някога е принадлежала на Хатшепсут. Искам да ми я донесеш - каза Лорънс с хронометър в ръка.

Скайлър и дядо й стояха в кабинета му, една от многото стаи, които Лорънс бе отворил след завръщането си.

Той вече беше уредил предприемачи и архитекти да реставрират имението във вида от Кабинетът на Лорънс обаче беше звукоизолиран и тих като гробница.

Беше третият ден от обучението на Скайлър. Преди седмица Лорънс разбра, че Комитетът не е направил почти нищо, за да научи новите вампири как да контролират и да използват способностите си. Скайлър му сподели, че единствено са им дали да четат някакви книги и да медитират.

- И никой не ви е правил Велокс тест? - попита той, повдигайки възмутено вежди.

Скайлър поклати глава.

- Какво е това? - попита тя.

— Нито са ви обяснили за пък да ви е обяснявал за четирите фактора на Проникването?

- Не - поклати глава Скайлър.

- В такъв случай никой от вас си няма и най-бегла идея как да отблъсне атака на среброкръвен - сопна се Лорънс.

- Ъъ... не.

Лорънс беше много разтревожен. Времето си минаваше и молбата на Чарлс Форс за осиновяване вече бе преминала през някои от различните бюрократични процедури на семейния съд. Кой знае колко време оставаше на Лорънс и Скайлър да са заедно.