Мелиса Круз - Маскарад

- Вече си чувала за проникването - способността да контролираш умовете на хората.

- Да. Присила Дюпон каза, че това е едно от най-опасните умения. Не трябва да го пробваме, докато не навършим пълнолетие.

- Това са пълни глупости. Трябва да го упражняваш сега, за да се предпазиш от примамливостта му. Защото проникването действа и на синьокръвните. Това е смъртоносна техника на среброкръвните.

Скайлър потръпна.

- Така че трябва да се научиш как да го контролираш, но и как да му се съпротивляваш. Ще започнем с първото; след като го усвоиш, ще те науча и на второто.

Съществуват четири фактора. Първият е телепатия, способността да четеш мисли. За това трябва да се концентрираш върху енергията на човека и да съумееш да разбереш източника й. Мислите са като пъзел, трябва да го сглобиш, за да разчетеш тайните му... Андерсън, ела тук, моля те.

Джентълменът с прошарената коса влезе в кабинета. - Да?

- Андерсън е обучен да устоява на проникването. Налага се, ако иска да е добър помощник. Не може асистентът на един вампир да бъде покварен.

През следващите три часа Скайлър стоеше на една от масите, а Андерсън на другата. Лорънс показваше карта на Андерсън, а Скайлър трябваше да познае коя е.

Какво си мислеше той? Скайлър полагаше максимални усилия да се концентрира, но всичко, което виждаше, беше гъста, сива мъгла.

- Дама купа? - предположи тя.

Лорънс й показа асо пика.

- Десятка спатия?

Тройка каро.

И така нататък. Сивата мъгла не се вдигаше и Скайлър беше на път да се отчая. След двата успеха си мислеше, че и четенето на мисли ще е толкова лесно.

Андерсън си отиде и Скайлър остана сама с дядо си.

- Това упражнение беше наистина трудно - опита се да я утеши той, докато размесваше картите, за да ги прибере в калъфа.

Скайлър кимна.

- А изглежда толкова лесно - каза тя и спомена как успяваше да чете мислите на Оливър без проблем.

- Той не е защитен - обясни дядо й. - Напомни ми да го обучим, за да ти бъде ефективен помощник.

Скайлър кимна. Опитите да овладее това умение й отнеха толкова енергия, че внезапно се почувства замаяна и изтощена.

- Добре ли си? - попита я загрижено Лорънс.

Тя само махна с ръка. Не призна пред дядо си, но след упражненията се чувстваше толкова изтощена, че едва се държеше на крака.

Сpeщaтa им в Хранилището беше съвсем случайна. Скайлър беше отишла, за да прочете колкото може повече книги, препоръчани от Лорънс, и остана приятно изненадана да завари там Джак.

- О, здравей - усмихна се той и прокара ръка през косата си, а после й махна да седне до него. - Какво четеш? „Процесът“? - попита той и й показа своя том.

Тя кимна. В момента по литература изучаваха Кафка. „Процесът“ беше една от многото книги, които трябваше да прочете.

- Глупава любовна история, не мислиш ли? - попита той, докато разлистваше пожълтелите страници.

Скайлър забеляза, че книгата беше доста захабена и с подгънати краища.

- Любовна история? Не става ли дума за деспотизма на справедливостта? За абсурдността на бюрокрацията? Ние така и не разбираме за какво го съдят всъщност.

- Не съм съгласен. А предвид на това, че Кафка не е искал книгата да бъде публикувана, кой може да каже за какво точно става въпрос? Четох, че била за проваления му годеж с Фелис Бауер. Което значи, че въобще не става дума за правни проблеми, а за човек, нещастен в любовта...

- О, Джак - въздъхна Скайлър.

Не беше сигурна дали той я занася или не, но се наслаждаваше на закачката помежду им. Дотогава не беше ясно дали ще могат да бъдат отново приятели, или каквото там беше започнало между тях и свърши така внезапно в края на миналия срок. Но Джак явно нямаше нищо против да опитат отново. Не че това имаше някакво значение. Въпреки всичко той си оставаше брат на Мими Форс.

- Може би в моята книга има нещо, което в твоята липсва - каза Джак и й подаде своята. - Нека да си ги разменим. И без това твоята е с по-хубава корица.

Скайлър взе книгата му и вдиша специфичната й миризма на остаряло. Отвори я, докъдето беше стигнала, и зачете.

Какво досадно старо място, помисли си Мими, следвайки Кингсли по стълбите към Хранилището на историята. То беше и главна квартира на Комитета, която се намираше точно под „Блок 122“, суперскъп нощен клуб, отворен само за синьокръвните и техните гости.

С Кингсли се бяха сприятелили, защото и той бе порочен като нея. Инцидентът с момчето на балкона бе поставил началото на съюза им. Кингсли притежаваше всичко, което Мими харесваше у един вампир - желанието да използва силите си. Негласно тя бе съгласна с него, че от Комитета са твърде предпазливи, и се дразнеше на строгите им правила. Защо да не използват силите си, за да властват над хората? За какво ти е да умееш да четеш мислите им, ако не можеш да използваш това за материални и емоционални облаги? Защо да нямаш повече от един кръвен донор едновременно? Защо да не размахват пред носа на другите високия си статут, вместо да се опитват да се слеят сред смъртните?