Мелиса Круз - Маскарад

Утре ще дойда на училище с най-старата си пижама, помисли си Блис. Не понасяше да изпъква като гнойна пъпка. Така само бе още по-очевидно, че за разлика от съучениците си не е посещавала „Дюшен 64още от яслите. Вечно ли щеше да си остане невеж аутсайдер? Блис се зачуди дали трябва да е ядосана на Мими, задето не й каза нищо, но после си даде сметка, че Мими сигурно има по-важни неща, за които да се тревожи.

Щом Блис влезе в кабинета по история, целият клас седеше мирно и тихо по чиновете и очакваше преподавателя да раздаде тестовете. Блис седна най-отзад и се заоглежда за Скайлър или Оливър. Нямаше търпение да им разкаже новината за завръщането на Дилън. За разлика от Мими те със сигурност щяха да й повярват.

За съжаление, те не бяха там.

После си спомни, че се бяха явили на изпитите предварително, за да могат да заминат за Венеция. Ама че късметлии.

Блис сведе поглед към тетрадката си. Единият въпрос се отнасяше до пътуването с „Мейфлауър“, пилигримите и основаването на първите три колонии. При положение че го бе преживяла, единственото, което трябваше да направи, бе да затвори очи - в ума й веднага изплуваше обезлюденото селище. Беше сигурна, че ще получи шестица.

Блис отиде да предаде работата си, убедена, че е взела изпита. Джак Форс беше в нейния клас и мина веднага след нея. Усмихна й се приятелски, после задържа вратата отворена, докато двамата излизаха.

- Как си? - попита я той в коридора.

-Много добре. Чувствам се все едно съм преписала... нали разбираш?

-Да, знам какво имаш предвид. Единственото, което трябва да направим, е да затворим очи.

- Все едно имаме отворен учебник пред себе си.

- Не че сме длъжни да го използваме.

- Моля?

- Нищо - сви рамене Джак.

Погледът му беше някак отнесен и Блис се зачуди какво му става. Не го познаваше много добре, макар че се виждаха често, защото Мими обичаше той да е наоколо.

-Успех с останалите изпити - каза Джак и я потупа братски по рамото.

- И на теб - отвърна тя.

Погледна часовника си - оставаха й няколко часа до следващия изпит. Може би бе най-добре да хапне нещо набързо, а после да иде в библиотеката, за да си запази някоя удобна кабинка, ако въобще бяха останали такива.

Докато слизаше по стълбите, някакво момиче я настигна.

- Да? - вдигна вежди Блис.

Беше Ава Бретън от нейния клас; червенокръвна, но въпреки това много популярна. Почти всичките й приятели бяха синьокръвни, макар тя да не знаеше. Блис забеляза издайническите белези по врата й, което значеше, че Джейми Кип, синьокръвният й приятел, я бе направил свой донор. Интересно.

- Блис, може ли да те попитам нещо? - започна Ава, като преметна кичур коса зад ушите си.

Носеше тънка блуза с дълъг ръкав на „Американ аперъл“, баскетболните гащета на приятеля си и сиво термобельо.

- Разбира се.

- Знаеш ли нещо за партито, което Мими и Джак Форс организират другата седмица?

Блис се размърда неловко.

- Аз...

- Няма нищо. Джейми се държеше много странно. Знам, че ще ходи на някакъв бал с родителите си - представяш ли си колко тъпо? Но ми се стори много странно, че дори не ме покани на афтърпартито.

- Съжалявам - отвърна неловко Блис.

Никак не обичаше, когато някой е изритан от купона. Спомни си какво представляваше животът й, преди Мими да я вземе под крилото си. Сърце не й даваше да изолира хората. Беше толкова въздухарско и снобско. Толкова типично за Мими. И определено нетипично за Блис. А и в крайна сметка какво толкова щеше стане? Може би Балът на Четиристотинте наистина е само за синьокръвни, но афтърпартито е за тийнейджърите по принцип. А според Блис колкото са повече, толкова по-весело ще стане. Ако още някой реши да се присъедини, какво толкова?

-Аз просто... искам да кажа... всички други ще получат покани - каза Ава и прехапа устна. - А ако аз не получа...

- Ще бъде в център „Ейнджъл Оренсанц“ в полунощ - не се стърпя Блис. - Ще бъде маскарад. Ще ти трябва костюм, някаква дегизировка.

На лицето на Ава се цъфна възторжена усмивка.

- Благодаря ти, Блис. МНОГО ти благодаря.

По дяволите.

Ето че го направи. Покани червенокръвна на партито. Мими щеше много да се ядоса.

Безнадеждно. Всичко беше безнадеждно. Дядо й се оказа безполезен. Изплашен, стар човек, на когото не му беше останало нищо друго освен книгите, пурите и портвайна. Какво бе очаквала тя? Наставник, лидер, покровител... баща. Някой, който за малко да смъкне бремето от раменете й.

Докато опаковаше багажа си на другата сутрин, тя си спомни последните му думи, преди да се разделят.