Мелиса Круз - Маскарад

- Само за... вампири е - каза той изчервено и по лицето му се изписа болка. - Това е правилото. Не се допускат нито донори, нито помощници.

- О, съжалявам. Не знаех. Тогава и аз няма да отида.

Оливър погледна навън, където снегът покриваше покривите и тротоарите с пелена от бели кристали.

- Трябва да отидеш - каза той тихо. - Така би искала Корделия.

Скайлър знаеше, че е прав. Гя бе последната от рода Ван Алън в Ню Йорк. Трябваше да представи фамилията.

- Добре, ще отида. Но ще си тръгна рано и може да се видим после, става ли?

- Разбира се - усмихна се тъжно той.

Сeмeйcтвo Форс беше наело четиристайния президентски апартамент в хотел „Сейнт Реджис“. Почти всички стаи бяха заети от синьокръвни. Такава беше традицията, защото така те стигаха до балната зала само с едно излизане от асансьора, без роклите на дамите да се мачкат излишно, докато пътуват.

Чарлс Форс закопчаваше копчето на ръкава си. Беше висок горд мъж с прошарена коса. Носеше бяла вратовръзка и ръкавици, фракът му беше с красива традиционна кройка с две копчета и кадифена линия от страната на панталоните. Стоеше в дневната с ръце отзад, очаквайки жените в семейството да приключат с приготовленията си.

Синът му Джак беше облечен по подобен начин и изглеждаше зашеметяващо. Бе избрал заострена яка, обърната надолу, вместо традиционната якичка, която се извива нагоре към брадичката. Цял ден бе кротувал, но сега свали рязко крака от канапето и се изправи. Доближи се до баща си и го погледна в очите.

- Какво каза на Скайлър, преди да тръгне?

- Още ли те вълнува това момиче? - попита Чарлс. -Мислех, че откакто ме обвини погрешно в Поквара, си загубил интерес към нея.

- Не ме вълнува, просто ми е любопитно.

Покрай разправиите, които съпътстваха изчезването на Дилън и преминаването на Корделия в друг свят, Чарлс беше споделил със сина си истината за произхода

на Скайлър. Онази нощ Джак бе открил каква е връзката му със сестра му Мими. За добро или зло тя беше половинката му, най-добрата му приятелка, какго и най-големият му враг, неговият близнак в множество отношения. Но макар да се бе примирил с истината за семейството си, той продължаваше да си задава въпроси. Какво криеха от Комитета? Дали среброкръвните наистина са се завърнали? Откакто убийствата престанаха преди няколко месеца, баща му се държеше така, все едно всичко е изяснено.

Чарлс въздъхна.

- Казах й просто, че това пътуване до Венеция ще е абсолютно безполезно. Тя си е навила на пръста, че дядо й ще даде нужните отговори на всичките й глупави въпроси. Но той няма да го направи. Познавам Лорънс много добре. Ще гледа да стои настрана от всичко това, както винаги. Това пътуване няма да й донесе нищо.

Джак беше наясно с неприязънта, която баща му изпитваше към Лорънс, и последните му спомени само го доказваха.

- Имаш ли други въпроси? - попита Чарлс.

Джак погледна надолу към лачените си обувки, лъснати специално за случая. Можеше да види отражението си в тях.

- Не, татко - отвърна той и поклати глава.

Как би могъл да се съмнява в баща си? Чарлс Форс беше Архангел Михаил - Пречисти. Вампир по избор, а не по наказание. Безгрешен.

- Добре - каза той и махна някаква прашинка от рамото на Джак. - Днес е Балът на Четиристотинте, официалното ти представяне в нашето общество. Гордея се с теб. Тринити, готова ли си вече, скъпа? - извика Чарлс към спалнята.

Тринити Бърдън Форс се появи откъм будоара си и се усмихна с обич на съпруга си. Носеше тъмночервена копринена рокля със сърцевидно деколте и гол гръб. Двамата с Чарлс щяха да открият бала с появата си. От баща си Джак знаеше, че в миналото Тринити не е имала тази чест. Бяха минали само шестнайсет години, откакто мястото на Алегра ван Алън до Чарлс заемаше друга жена. Това бе шестнайсетата година, в която не Габриела откриваше бала.

В съседната стая Мими Форс, облечена в плюшен халат, седеше на стол с позлатена облегалка, а около нея се бяха скупчили цяло ято стилисти и маникюристи, които обработваха всеки сантиметър от тялото й. Един оформяше косата й в изтънчен кок, докато друг държеше в ръка сешоар с промишлена мощ. Двама от най-признатите гримьори в града полагаха последните детайли; единият поставяше червило, а другият нанасяше на лицето й бронзант. Мими говореше по мобилния телефон и подухваше ноктите си, за да изсъхне по-бързо лакът.

- О, Боже, тук е истинска лудница, не те чувам добре. Кога казваш, че ще сте там?