Мелиса Круз - Маскарад

- Изпрати ме Корделия ван Алън.

При споменаване на името й Професорът и момчето се спогледаха многозначително. Топлината от камината накара бузите на Скайлър да пламнат, но жегата не беше единствената причина да се изчерви. След като каза името на Корделия така смело, се почувства уязвима. Кои бяха тези странни мъже? Защо я бяха довели тук? Дали постъпи правилно, като използва призива за помощ на Корделия?

- Продължавай - настоя Професорът, като се наведе напред и я изгледа преценяващо.

- Корделия беше моя баба... - започна Скайлър.

Дори тези тук да бяха врагове, вече нямаше връщане назад. Огледа се за изход от стаята и забеляза малка вратичка в една от стените с лавици. Може би щеше успее да се измъкне оттам или пък да вцепени стареца и момчето със заклинание и да излети през прозореца.

- Беше? - попита момчето.

- Тя напусна този цикъл. Беше нападната. - Скайлър преглътна трудно. - От среброкръвен. Кроатан.

- Откъде си сигурна? - попита момчето. - Никой не е чувал за среброкръвните от XVII век. Съществуването им е изтрито от историята на синьокръвните.

- Тя сама ми каза.

- Но нали не е била... изконсумирана? - попита момчето с дрезгав глас.

- Не за щастие. Нападателят не е успял да изпие цялата й кръв и спомени. Тя ще се прероди за следващ цикъл.

Момчето се облегна на стола си. Скайлър забеляза, че си играе е ключове от кола и потропва нервно с крак, нетърпелив да научи останалата част от историята.

- Продължавай - подкани я Професорът.

-Корделия каза, че ключът към победата над среброкръвните е в нейния съпруг Лорънс ван Алън, който живее в изгнание. Тя си мислеше, че ако ме изпрати във Венеция, може да успея да го намеря. Успях ли?

- Може би - каза възрастният мъж и намигна.

- Дядо, дойдох при теб за помощ. Корделия каза, че е наложително да...

Момчето се прокашля многозначително. Скайлър се обърна към него.

- Аз съм Лорънс ван Алън - каза той и се наведе напред.

Чертите му се промениха - не се преобразиха изведнъж, а постепенно, и той се превърна във възрастен джентълмен. Но това не беше прегърбеният и белокос дядо от представите на Скайлър. Беше висок и слаб мъж със същата лъвска грива като момчето, само дето беше прошарена със сребристо. Но имаше същия орлов нос и арогантно вирната брадичка.

Сякаш стаята се сви от присъствието му. Беше властна фигура, с остър, сплашващ взор. Мъж, който би могъл да е достоен съперник на Чарлс Форс, помисли си Скайлър.

- Можеш да си променяш формата? - възкликна Скайлър с възхищение. - Това истинският ти облик ли е?

- Доколкото някой облик въобще може да е истински -отвърна Лорънс. - Андерсън, би ли ни оставил насаме?

Възрастният джентълмен намигна на Скайлър и излезе, като затвори зад себе си скърцащата дъбова порта.

Скайлър се намести в стола му, при което обърна внимание на аристократичните ръчно тъкани килими върху каменния под. Много приличаха на този в библиотеката на Корделия.

- Това помощникът ти ли беше?

Лорънс кимна. Изправи се и отиде до камината и извади от един шкаф бутилка портвайн. Сипа в две чаши от алената течност и подаде едната на Скайлър.

- Предчувствах го - каза тя и взе чашата.

Отпи бавно - беше сладко, но не и сладникаво, гъсто и превъзходно. Алкохолът нямаше ефект върху вампирите, но повечето от тях можеха да се наслаждават на вкуса му.

- Видях, че за малко да ме заговориш, но се овладя. Как се досети?

- Господарят винаги сяда отляво, където беше ти, а той седеше от дясната ти страна - отвърна Скайлър.

Това беше задължителен средновековен етикет, за който бе научила от безкрайните уроци на Корделия по история на синьокръвните. Кралят винаги сядаше отляво, докато кралицата или някой друг по-нискостоящ персонаж - отдясно.

- Много си наблюдателна. Забравих. Явно остарявам.

- Съжалявам, че Корделия не е с нас - каза меко Скайлър.

Лорънс въздъхна.

- Няма нищо - въздъхна Лорънс. - Разделени сме от повече от век. Човек свиква със самотата. Може би един ден отново ще е безопасно да сме заедно.

Той се облегна назад и извади от предния си джоб пура.

- Значи ти си дъщерята на Алегра - каза той и отряза края на пурата със сребърно ножче. - Наблюдавах те. Знаех, че ме търсиш в мига, в който се озова във Венеция. Почувствах нещо във въздуха. Първоначално реших, че е майка ти, но се оказа друга енергия. Ти ме видя.

- Значи ти си бил жената на стълбите. Приел си външния вид на Алегра - изведнъж осъзна Скайлър.

Най-после нещата започнаха да се връзват.