Мелиса Круз - Маскарад

- Нищо - отвърна Мими. - О, струва ми се, че това тук още диша - каза тя, след като им донесоха пържолите.

После се усмихна сладко и разряза парчето месо, от което потече кръв върху чисто бялата чиния.

Кавалер, помисли си Блис. Кавалер за Бала на Четиристотинте. Едно-единствено момче искаше тя за кавалер.

- Ами ти? Може би трябва да поканиш Джейми Кип -предложи Мими. - Много е готин и е свободен.

Всъщност Джейми Кип си имаше приятелка, но тя не беше синьокръвна, така че според Мими не се броеше.

- Виж, Мими, трябва да ти кажа нещо - прошепна Блис.

Не беше възнамерявала да споделя това с Мими, но повече не можеше да таи мислите и надеждите си в себе си. Особено когато говореха за момчета.

- Казвай - отвърна Мими и вдигна многозначително вежди.

- Мисля, че Дилън е жив.

Блис разказа почти на един дъх как се беше събудила миг преди да се удави в езерото, спасена от някакво момче. Момче, чието лице тя така и не видя, но гласът му й беше безкрайно познат.

Мими я погледна със съжаление. От баща си беше научила цялата история. Дилън бил нападнат и убит от среброкръвен. Нямало никаква надежда да е оцелял. Не открили тялото му, но показанията на Блис пред Комитета не оставяха никакви съмнения.

- Блис, миличка, много е сладко да смяташ, че този така наречен „спасител“ е Дилън. Но няма начин да е бил той. Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че...

- Че какво?

- Че Дилън е мъртъв.

Думите увиснаха във въздуха между тях.

- И никога няма да се върне, Блис. Никога. - Мими въздъхна и остави ножа и вилицата. - Така че нека да говорим сериозно. Искаш ли да ти уредя кавалер? Мисля, че Джейми Кип е голям сладур.

Когато се събуди, Скайлър осъзна, че лежи на гигантска спалня насред стая, декорирана в стил, който можеше да бъде описан единствено като ранносредновековен. По стените имаше огромен зловещ гоблен, изобразяващ смъртта на еднорог. От тавана висеше пищен златен свещник със стотина свещи, а леглото беше затрупано с най-различни дебели и пухкави животински кожи. Самото място излъчваше някаква брутална и първична елегантност.

Тя примигна и веднага посегна да опипа врата си. Нямаше белези от ухапване. Поне това й беше спестено.

- О, вече сте будна.

Скайлър се обърна по посоката на гласа. Прислужницата в черна униформа и бяла престилка направи реверанс.

- Ако обичате, последвайте ме, г-це Ван Алън - каза тя. -Трябва да ви заведа долу.

Откъде знае името ми?

Отметна завивките и намушка крака в кожените си ботуши, които намери оставени до леглото.

- Къде съм? - попита Скайлър.

- В Двореца на дожите - отвърна прислужницата.

Тя поведе Скайлър навън и запали факлите в коридора.

Векове наред Palazzo Ducale или Двореца на дожите е бил седалището на венецианското правителство. Там са се помещавали административните и законодателните органи, залите за съвещания, както и личната резиденция на дожа. В днешно време за туристи бяха отворени главната зала и галериите. Скайлър вече беше разгледала двореца по време на организираното туристически посещение.

Осъзна, че се намира в една от частните резиденции, където не се допускаха посетители. Прислужницата й направи знак да я последва и Скайлър тръгна по стълбите след нея. Минаха през главното фоайе, в чийто край имаше огромна дъбова порта с резбовани върху нея различни йероглифи и езически символи.

- Тук е - каза прислужницата и отвори вратата.

Скайлър влезе вътре и се озова в библиотека, чието великолепие бе достойно за някой барон. На високите прозорци имаше плътно червени завеси. По лавиците от орехово дърво бяха наредени книги с кожени подвързии. Беше пълно с килимчета от животински кожи и ловни трофеи.

На масивен кожен стол точно пред горящата камина седеше прегърбен джентълмен с прошарена коса, облечен в сако от туид.

- Ела насам - нареди той.

До него стоеше младият италианец от Биеналето. Той кимна на Скайлър и посочи стола до себе си.

- Направил си ми някакво заклинание - обвини го Скайлър.

- Трябваше да се уверя коя си и какви са намеренията ти - призна момчето. - Не се притеснявай, няма ти нищо.

- Е, и? Доволен ли си от наученото?

- Да - отвърна момчето. - Ти си Скайлър ван Алън. Отседнала си в хотел „Даниели“ с Оливър Хазард-Пери -старши и сина му Оливър. Тръгнала си да търсиш нещо и за твоя радост мога да ти съобщя, че търсенето ти приключи.

- Така ли?

- Това е Професорът.

- Чух, че си ме търсила - каза той развеселено. - Напоследък не съм много популярен сред американските студенти. Навремето много малки пилигрими идваха да слушат лекциите ми. Но вече не. Кажи ми, защо дойде?