Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Уакс сигурно би очаквал от него да помогне първо на момичето.

Уейн стисна зъби, обърна се и се хвърли към Монетомета.

Уаксилий изстена и посегна към малкия двуцевен пистолет в кобура на глезена си. Беше изпуснал Възмездие при взрива — Ранет щеше да го убие за това — и бе изгубил другия револвер, когато бе скочил с Мараси. Сега му оставаше само това оръжие.

През дупката в тавана продължаваше да нахлува мъгла. Почти бе обгърнала отсамната страна на помещението. Уаксилий с отчаяние установи, че пистолетът е повреден при взрива — ударникът не се вдигаше. Не че въобще би му помогнал срещу Майлс.

Изстена и отпусна глава на пода. „Нали помолих за малко помощ?“

И в главата му проговори нечий далечен и неочакван глас: „И получи малко , ако не се лъжа“.

Уаксилий се стресна.

„Е, щом е тъй, не мога ли да получа малко повече? Моля!“

„Трябва да внимавам на кого правя услуги — отвърна гласът. — Това влияе зле на баланса“.

„Ти си бог. Не трябва ли да имаш любимци?“

„Не — отвърна гласът. — Най-важна е Хармонията, възможността всички да направят своя избор“.

Уаксилий лежеше загледан в мъглите. Експлозията го бе зашеметила повече, отколкото си мислеше.

„Ти имаш ли в себе си от божественото — попита гласът в него, — както Майлс твърди за всички аломанти?“

„Аз… — Уаксилий се поколеба. — Ако имах, съмнявам се, че сега щях да изпитвам такива болки“.

„Тогава какво си?“

„Това е много странен разговор“ — подхвърли Уаксилий.

„Да“.

„Как можеш да виждаш разни неща, като например какво са направили Изчезвачите? — попита Уаксилий. — И да не правиш нищо, за да помогнеш?“

„Направих нещо. Изпратих теб“.

Уаксилий издиша и мъглите пред лицето му се раздвижиха. Спомни си какво му бе казал Майлс. „Защо иначе ще сме такива, каквито сме?“

Стисна зъби и се надигна. В мъглите винаги се чувстваше по-добре. Дори раните вече не го боляха толкова силно. Но все още беше обезоръжен. И притиснат в ъгъла. Все още…

Изведнъж позна сандъка пред себе си. Беше неговият собствен сандък. Същият, в който бе прибрал вещите си, когато замина за Дивите земи преди двайсет години. Същият — ожулен и очукан, — който бе донесъл обратно в Града.

И в който бе оставил оръжията си преди месец. От цепнатината се подаваше крайче от мъглопелерина.

„Заповядай“ — прошепна гласът.

Мараси се криеше в сенките зад разкривения от взрива вагон. Сърцето й пърхаше от страх. Благодарение на аломантичните си способности Монетометът можеше да я проследи накъдето и да побегне и тя реши да захвърли пушката и да се опита да се спотаи.

Решение, продиктувано от страх, но като че ли щеше да свърши работа. Монетометът стреля няколко пъти по сандъците, после ги заобиколи, видя пушката и се огледа объркано. Очевидно беше очаквал да я завари окървавена или убита.

Вместо това тя бе само обезоръжена. Трябваше да намери някакво оръжие, да направи нещо. Уейн бе ранен. Бе примамил Монетомета след себе си, ала оставяше кървава диря по земята.

В помещението цареше хаос и това подсилваше объркването й. Уейн бе казал, че пръчките динамит са сравнително малки, но въпреки това взривът им в затвореното помещение имаше разрушителен ефект. Изстрелите отекваха оглушително. Въздухът бе изпълнен с дим и когато стрелбата утихваше, тя чуваше стенанията на ранените и умиращите.

Преди Изчезвачите да се появят на брачната вечеря, Мараси не бе попадала в престрелка. Не знаеше какво да направи сега, дори бе изгубила посоката. Цареше сумрак, озаряван тук-там от пламъци, а мъглите ставаха все по-гъсти.

Изчезвачите се бяха събрали на групички, като една от тях, начело с колосокръвния, охраняваше входа към тунела. Мараси едва успяваше да различи сенките им, когато надзърташе иззад сандъците. Не можеше да се измъкне нататък.

Една фигура изплува от мрака пред нея и тя едва сдържа вика си. Позна Майлс Стоте живота по описанието му. Дълго слабо лице, къса черна коса. Беше гол до кръста, панталоните му висяха на парцали. Броеше патроните в револвера си и бе единственият в цялото помещение, който не се привеждаше, нито търсеше прикритие. Краката му разсейваха мъглите, които се стелеха над пода.

Той спря при колосокръвния, каза му нещо и след миг Изчезвачите влязоха в тунела. Майлс не ги последва, а се обърна и тръгна към Мараси. Тя затаи дъх: надяваше се да я подмине, без да я забележи…

Чу шумолене на дрехи и Монетометът се появи между нея и Майлс. Главатарят на бандитите спря и повдигна вежди.