Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Ръката на Вестителя се стрелна пред него.

Амарам се сепна и замръзна на място, когато видя нещо между пръстите на Вестителя. Стреличка — от върха ѝ капеше някаква прозрачна течност.

Амарам погледна към отвора, откъдето в стаята влизаше слънчева светлина. Там дребна фигурка произведе звук — тя държеше до устните си духало под маска, скриваща горната част на лицето.

Другата ръка на Вестителя се стрелна, бърза като мигане на окото, и хвана стреличката във въздуха на няколко пръста от лицето на Амарам. Призрачната кръв. Те не опитваха да убият Вестителя.

Опитваха да убият Амарам.

Той извика, протегна ръка настрана и призова Меча си. Твърде бавно. Фигурката премести поглед от него към Вестителя, изруга тихо и избяга. Амарам я подгони, прескочи парчетиите от стената и излезе на светло, но онзи се движеше твърде бързо.

С разтуптяно в гърдите сърце, притеснен за безопасността на Вестителя, Амарам погледна към Таленелат. Сепна се, когато го видя прав, с изопнат гръб и вдигната глава. Тъмнокафявите очи, изненадващо бистри, отразяваха светлината на отвора. Таленелат вдигна една стреличка пред себе си и я огледа.

После захвърли и двете и седна на кревата си. Отново започна да мърмори странната си, неизменна рецитация. Амарам усети как по гръбнака чу пробягва хлад, но щом се върна при Вестителя, не можа да го накара да отговори.

С усилие го накара да стане отново и го поведе към каретата.

Сет отвори очи.

Веднага ги стисна.

— Не. Аз умрях. Аз умрях!

Усети под себе си камък. Богохулство. Чу капеща вода и усети слънцето по лицето си.

— Защо не съм мъртъв? — прошепна той. — Мечът ме прониза. Аз паднах. Защо не умрях?

— Ти умря .

Сет отново отвори очи. Лежеше върху гола скала, дрехите му бяха мокри и усукани. Мразовитите земи? Изпитваше студ, въпреки горещината на слънцето.

Пред него стоеше мъж в нова униформа в черно и сребърно. Имаше тъмнокафява кожа като на човек от земите на макабаките, но и светъл белег във вид на малък закривен полумесец на дясната буза. Едната си ръка държеше зад гърба, а с другата пъхна нещо в джоба на куртката си. Някакъв фабриал? Който свети ярко?

— Познавам те — схвана Сет. — Виждал съм те някъде по-рано.

— Виждал си ме.

Сет се помъчи да стане. Успя да се изправи на колене и се отпусна на тях.

— Как? — попита той.

— Чаках, докато не се удари в земята — обясни мъжът — изпотрошен и осакатен, а душата ти посечена, тоест несъмнено мъртъв. Тогава те възстанових.

— Невъзможно.

— Не и ако се направи преди умът да умре. Както един удавник може да бъде върнат към живота с подходящите грижи, ти можеше да бъдеш възстановен с подходящия фабриал. Разбира се, ако бях чакал още няколко мига, щеше да бъде твърде късно.

Той изговаряше думите спокойно и без чувство.

— Кой си ти? — попита Сет.

— Ти си прекарал толкова време да се подчиняваш на предписанията на своя народ и вяра и не успяваш да разпознаеш един от боговете си?

— Моите богове са духовете на камъните — прошепна Сет. — Слънцето и звездите. Не хората.

— Глупости. Твоят народ почита духовете на камъните, но ти не ги почиташ.

Този полумесец… разпознаваше го, нали?

— Ти, Сет — продължи мъжът — почиташ реда, нали? Следваш законите на обществото си до съвършенство. Това ме привлече, въпреки притеснението ми, че чувството замъглява твоята способност да разграничаваш. Способността ти да… отсъждаш.

Съд.

— Нин — прошепна той. — Онзи, когото тук наричат Налан или Нале. Вестителят на справедливостта.

Нин кимна.

— Защо ме спаси? — запита го Сет. — Нима мъчението ми не е достатъчно?

— Тези думи са безразсъдни — възрази Нин. — Не подхождат на някого, който ще учи при мен.

— Не искам да уча — отвърна Сет и се присви върху камъка. — Искам да бъда мъртъв.

— Това ли е? Наистина ли искаш това най-много? Ще ти го дам, ако това е истинското ти желание.

Сет стисна очи. В този мрак го чакаха писъците. Писъците на убитите от него.

Аз не съм грешал , рече си той. Не съм бил Неверен.

— Не — прошепна Сет. — Пустоносните се върнаха . Аз съм бил прав, а моят народ… те са грешали.

— Ти бе прогонен от дребнави хора без размах. Ще те науча на пътя на ония, които не са развалени от чувствата. Ти ще върнеш това при своя народ и ще донесеш справедливост за водачите на шин.

Сет отвори очи и вдигна поглед.

— Не съм достоен.

Нин вирна глава.

— Ти? Недостоен? Гледах те как се унищожаваш в името на реда, как следваш личния си кодекс, когато друг би побягнал или рухнал. Сет, сине на Нетуро, наблюдавах те как държиш на думата си до краен предел. Това е нещо, неясно на повечето хора — това е единственото наистина хубаво нещо на този свят. Съмнявам се, че съм откривал по-достоен за Разбиващите небето човек от теб.