Александра Бракен - Тъмна дарба

Колкото повече се взираха в мен, толкова по-трудно ми ставаше да запазя хладнокръвие. Стегни се, Руби.

- Мартин ли? - попитах с глас, твърде висок за собствените ми уши. - Вчера го видях за пръв път в живота си. Не знам какво прави с тях. Така и не го попитах.

Щеше ми се наистина да не знаех нищо за него.

Дунди удари с длан по микробуса.

- Не ми казвай, че й вярваш, Лий. Ние познавахме всички, преди да избягаме.

Да избягат? Наистина ли се бяха измъкнали сами? Онемях от смайване за

няколко секунди, но най-накрая попитах:

- Така ли? Всичките три хиляди души?

Момчетата отстъпиха назад едновременно.

- В твоя лагер е имало три хиляди деца? - удиви се Лиъм.

- Защо питаш? - Погледът ми запрескача нервно между двамата. - Колко е имало във вашия?

- Най-много триста - отвърна Лиъм. - Сигурна ли си, че са били три хиляди?

- Е, не са ни давали официална бройка. В колиба живееха по трийсет души, а те бяха около сто. Едно време имаше и повече, но изселиха Червените, Оранжевите и Жълтите.

Очевидно го бях смаяла. От гърлото му се изтръгна сподавен звук.

- Майко мила - процеди накрая. - Как се казваше лагерът?

- Не ти влиза в работата - сопнах се аз. - Да съм питала вие откъде идвате?

- От Каледония, Охайо - обясни Дунди, пренебрегвайки острия поглед на Лиъм. - Тикнаха ни в едно начално училище. Ние избягахме. Твой ред е.

- И защо да ви казвам? За да ме издадете на първото СОП управление?

- Да, наистина, какво би ни попречило да се отбием до някое и да подадем доклад?

Въздъхнах уморено.

- Хубаво. Бях в Търмънд.

Тишината, която последва, се проточи цяла вечност.

- Сериозно ли говориш? - попита накрая Лиъм. - Смахнатият Търмънд с малките франкенщайнчета?

- Отдавна спряха опитите - изтъкнах с учудващо отбранителен тон.

- Не, не, просто... просто... - запелтечи Лиъм. - Мислех, че е препълнен. Все пак нас ни откараха чак до Охайо.

- На колко години те вкараха в лагера? - Гласът му беше премерен, но забелязах промяната в лицето му. - Била си малка, нали?

Отговорът изскочи от устата ми, преди да успея да го спра.

- Вкараха ме в деня след десетия ми рожден ден.

Лиъм изсвири тихо и ми стана чудно каква ли информация за Търмънд беше изтекла във външния свят. И кой я разгласяваше - бившите му служители от

СОП?

И щом хората знаеха, защо никой не беше дошъл да ни помогне?

- А вие колко време прекарахте в Каледония?

- Сузуме около две години. Аз се задържах около година и половина, а Лий -година и нещо.

- Това... - Малко грозно гласче прошепна в главата ми: „Това ли е всичко?", макар и от личен опит да знаех, че няма значение дали са прекарали година, или ден в лагера - дори минути беше достатъчна да те разбие на парчета.

- А сега си на колко? Шестнайсет? Седемнайсет?

- Не знам - отвърнах и мисълта едва не ме блъсна в микробуса зад мен. Наистина не можех да кажа със сигурност. Сам твърдеше, че са минали шест години, но можеше и да бърка. В Търмънд не следяхме времето по обичайния начин; разпознавах смяната на сезоните, но в даден момент бях спряла да я отчитам. Растях, а с идването на всяка зима знаех, че съм остаряла с още една година, но всичко това... като че ли не бе имало значение до този момент. - Коя година сме?

Дунди изсумтя и завъртя очи към небето. Отвори уста да каже нещо, но като видя лицето ми, се спря. Не знам каква физиономия се беше появила там, но успя да потуши раздразнението му за не повече от две секунди. Присвитите му очи се отвориха в израз на нещо като състрадание. А Лиъм... неговото изражение сякаш се разтопи.

Усетих как кожата по тила ми настръхва, а пръстите ми заусукваха краищата на късите ми панталонки. Най-малко от всичко на света - най-малко от всичко -исках състраданието на сбирщина непознати. Толкова съжалих, че изобщо си бях отворила устата, че забравих дори тревогата и страха си. Трябваше да излъжа или да заобиколя въпроса. Представата им за Търмънд и нещата, на които ме бяха подлагали там, бяха достатъчни да ме определят като жалка в очите им. Виждах го по лицата им и иронията в цялата ситуация ме опари по-жестоко от очакваното. Бяха взели под крилото си чудовище, заблуждавайки се, че е мишка.

- Е, в такъв случай съм на шестнайсет - обясних, когато Лиъм ми съобщи годината. В крайна сметка Сам се оказа права.

В главата ми изникна и едно друго опасение.

- Още ли строят лагери, в които изпращат нови деца?

- Вече поспряха - отвърна Лиъм. - По-младото поколение - връстниците на Зу -беше засегнато най-силно. Хората се уплашиха и раждаемостта спадна още преди правителството да е забранило възпроизвеждането. Повечето от децата, които в момента изпращат по лагерите, са като нас. Изплъзнали са им се по време на Наборите или са опитали да избягат.