Александра Бракен - Тъмна дарба

- Продължавай напред! Не спирай! - изкрещя Лиъм.

Но гумата - мислех си, докато ръцете ми душаха волана, - гумата...

Дунди се пресегна да хване краката на Лиъм, за да не изхвръкне през прозореца.

- Пусни ме! - озъби му се той. - Добре съм, вече се случва.

Не знаех какво точно се „случва", докато не погледнах в огледалото за обратно виждане и не съзрях как тъмното туловище на едно дърво изхвърча откъм гората, водено към джипа единствено от ръката на Лиъм.

Тъй като вниманието му беше насочено към микробуса, устремен към тях, Роб нямаше време да се изплъзне на летящото дърво. Аз завъртях сляпо волана, за да избегна сблъсъка с обречения джип. Чух трошене на стъкла и скърцане на метал, а в следващия момент Роб загуби контрол върху автомобила. Когато погледнах назад в страничното огледало, джипът вече лежеше на една страна. До димящото му тяло се търкаляше потрошеният от сблъсъка дънер.

- Как го направи? - надвиках шумотевицата на вятъра и дъжда. - Нали уж...

Отговори ми Дунди, чието лице беше мъртвешки бледо.

- Схвана ли вече? Нямаше да спрат, докато не ни заловят.

Лиъм се върна в колата и се тропна на седалката с дълга въздишка. Косата му стърчеше във всички посоки, окичена с листа и малки клонки.

- Така, зелена ми приятелко - подхвана той без никаква следа от шок в гласа си, - онези гръмнаха едната ни задна гума, така че караш на джанта. Просто продължавай напред и започни да намаляваш скоростта. Слез от магистралата на следващата отбивка.

Стиснах челюстите си толкова силно, че ме проряза болка.

- Добре ли си, Зу? - попита Лиъм. Момиченцето вдигна два палеца. Жълтите й

ръкавици бяха единственото цветно нещо в целия микробус.

- Е, аз съм добре, благодаря, че попита - обади се Дунди. Малките очила бяха застанали накриво върху лицето му, но той заглаждаше синята си риза с длани. След малко се приведе напред и шляпна Лиъм по тила. - И между другото, случайно да си откачил? Знаеш ли какво се случва с едно тяло, когато падне от кола, движеща се с висока скорост?

- Не - отвърна Лиъм, - но предполагам не е нито приятна гледка, нито подходящо за ушите на единайсетгодишно дете.

Надникнах към Зу. Единайсет? Сигурно грешаха...

- О, значи, може да я забъркваш в престрелки, но не позволяваш да й разказвам страшни истории? - Дунди скръсти ръце пред гърдите си.

Лиъм бръкна под седалката и изправи докрай облегалката й. Като се надигна, лицето му беше сбърчено в болезнена гримаса. Над окото му имаше прясна рана. От брадичката му капеше кръв.

Видях зелената магистрална табела през дъждовния параван. Не че имаше значение кой град или изход оповестяваше. Исках просто да се махна от магистралата и шофьорската седалка.

Когато дойде време да вдигна крака си от педала за газта, вече цялото ми тяло беше вкочанено от умора и стрес. Микробусът следваше извивката на магистралната рампа със съвсем малко помощ от моя страна, а когато достигнахме шосето, спря от само себе си. Притиснах ръка към гърдите си, за да се уверя, че сърцето ми не беше отказало.

Лиъм се пресегна и дръпна ръчната спирачка.

- Справи се чудесно - похвали ме той. Гласът му беше по-тих от обичайното. За жалост обаче, не успя да укроти яростната змия, свила се на топка в стомаха ми.

Протегнах се и го фраснах в ръката. Силно.

- Ау! - проплака той и се отдръпна от мен с ококорени очи. - Това пък за какво беше?

- Изобщо не е като да караш колело, задник такъв!

Той ме загледа с потреперващи устни. Сузуме избухна в тихичък смях, представляващ безкрайна поредица от пъхтене и друсане, което от своя страна оцвети лицето й в розово и я остави без дъх. В продължение на няколко секунди единственият звук, който съумяваше да заглуши дъжда, беше детското й хихикане - поне докато Дунди не отпусна лице в ръцете си с тежък стон.

- О, да - каза Лиъм и отвори пасажерската врата. - Ще се впишеш чудесно в групичката ни.

Когато Лиъм се захвана със задната гума, пороят вече беше преминал в ситен дъждец. Аз не помръднах от шофьорската седалка главно защото не знаех какво друго да направя. Другите двама също бяха излезли от колата - Сузуме отиде при Лиъм, а Дунди тръгна в обратната посока. Наблюдавах го през напуканото стъкло: отиде до табелата, сочеща към Национален горски парк „Мононгахела"; след малко извади нещо - книга - от задния си джоб и седна в края на пътя. Споходена от не особено благородна завист, присвих очи да разчета заглавието й, но половината корица липсваше, а другата беше скрита от ръката му. Не знам дали наистина четеше, или само се пулеше в текста.