Александра Бракен - Тъмна дарба

- Не - отвърнах искрено. - Не искам.

Той не каза нищо, а просто превключи на скорост и микробусът потегли напред.

Какво правиш, Руби? - Подканих се да посегна към дръжката на вратата, но вече ми се струваше твърде далеч, а ръката ми тежеше като олово. - Излез. Излез още сега.

- Лий, да не си посмял - подхвана Дунди. - Ако Лигата ни погне...

- Всичко ще е наред - увери го Лиъм. - Ще я откараме до най-близката автогара.

Примигнах смаяно.

- Няма нужда.

Лиъм махна с ръка.

- Не го мисли. Съжалявам, че не можем да ти помогнем повече. Твърде е рисковано.

- Да, прав си - съгласи се Дунди. - И в този ред на мисли ще ми обясниш ли какво ни пречи да я закараме до някоя от гарите. Те са по-близо.

Когато вдигнах очи, Лиъм ме изучаваше в огледалото, сбърчил светлите си вежди в сериозен вътрешен диалог. Помъчих се да запазя самообладание под нажежения му поглед.

- Руби се казваше, нали? Сигурно вече си разбрала, но аз съм Лиъм, а прелестната дама зад мен е Сузуме.

Тя ми се усмихна свенливо. Обърнах се към другото момче и вдигнах въпросително вежда.

- Предполагам неговото име не е Дунди?

- Не - изсумтя той. - Лиъм ми измисли този прякор в лагера.

- Беше доста едричък. - По лицето на Лиъм играеше тънка усмивчица. - Оказва се, че тежкият физически труд и оскъдното хранене са по-ефективни от всякакви програми за отслабване. Зу ще потвърди.

Зу обаче не следеше разговора ни. Беше нахлупила качулката си и се беше завъртяла в седалката си така, че да гледа над облегалката й през задния прозорец. Устните й бяха отворени, но като че ли не успяваше да извика думите си до тях. Лицето й беше пребледняло.

- Зу? - притесни се Лиъм. - Какво има?

Нямаше нужда да посочва. Дори да не бяхме видели бежовия джип, хвърчащ подире ни, нямаше как да пропуснем куршума, който пръсна задното стъкло.

Куршумът изсвистя точно през средата на микробуса и излезе през предното стъкло. В първия момент всички просто вперихме погледи в дупката и плъзващата от нея паяжина от пукнатини.

- По дяво...! - Лиъм настъпи с всички сили педала на газта. Явно беше забравил, че се намираме в додж „Караван", а не в беемве, така че, за съжаление, постигнахме максимална скорост след около трийсет минути. Тялото на Черната Бети се разтресе, подрънквайки не само заради неравностите по пътя.

Завъртях се да видя джипа на Роб, но колата зад нас се оказа яркочервен пикап, а мъжът, който се беше провесил от пасажерския му прозорец с пушка в ръка, нямаше нищо общо с Роб.

- Казах ти! - изкрещя Дунди. - Казах ти, че преследвачите са ни настигнали!

- Да, бил си прав - извика в отговор Лиъм. - Но ще се постараеш ли да си полезен освен това?

Той кривна рязко вляво тъкмо когато мъжът стреля отново. Явно не се беше прицелил добре, защото куршумът дори не засегна колата, макар че нямаше как да съм сигурна. Пак се чу стрелба и този куршум вече постигна доста по-голям успех - заби се в задната броня на Черната Бети. Усетихме го като тухла и всички ахнахме от ужас. С изключение на Дунди, който простена страдалчески и се прекръсти.

Зу се беше свлякла в седалката и бе долепила колене към гърдите си. Качулката скриваше лицето й, но тялото й видимо трепереше от страх. Сложих ръка на гърба й и я притиснах надолу.

Отзад се чу още един трясък, но този път не беше изстрел от пушка.

- Ама какво... - Лиъм пое риска да погледне през рамо. - Сериозно ли?

Сърцето ми пропадна като камък в стомаха ми. Червеният пикап се стрелна

напред и зърнах как шофьорът - тъмнокоса жена с очила - врътва волана настрани, за да избяга на бежовия джип, който току-що беше блъснал колата й. Нямаше нужда да виждам кой кара втория автомобил, за да се досетя чий беше: на Кейт и Роб. Но тогава кой ни преследваше в червения пикап?

- Тя е! - изпищя Дунди. - Казах ти! Намерила ни е!

- Тогава кой е онзи с пушката? - попита на висок глас Лиъм. - Гаджето й?

Мъжът, който беше стрелял по нас, се обърна към джипа отзад. Оцеля точно една секунда. Изстрелът от задната кола го улучи право в гърдите и разпръсна кръвта му във въздуха. Следващият куршум накара безжизненото му тяло да се свлече през прозореца. Шофьорът - жената - дори не го погледна.

Накрая червеният пикап се откъсна от предната броня на джипа. Тъй като и двете му задни гуми бяха спукани, изхвърча към съседната лента, завъртя се и спря на банкета.

- Единият проблем е решен - коментира Лиъм. Обърнах се назад в очакване да видя пушката на Роб, насочена към мен през разбитото задно стъкло. Само че Роб беше зад волана.