Александра Бракен - Тъмна дарба

Стана ми чудно дали Роб беше връчил другата пушка на Мартин.

- Зу, да не би да се е случило нещо в бензиностанцията? - попита гласът, чийто собственик вече разпознавах като Лиъм. Думите му прозвучаха напрегнато, но не и панически. Пътувахме от десетина минути и се бяхме отдалечили от куршумите. Гласът на спътника му обаче беше друго нещо.

- О, божичко, пак ли преследвачи? Да не би да са имали конгрес, дявол да го вземе? Разбираш какво щеше да ни се случи, ако ни бяха спипали, нали? -Продължаваше да беснее вторият. - И стреляха по нас! Стреляха! С пушки!

Малкото момиченце се изкиска някъде вдясно от мен.

- Е, радвам се, че поне на теб ти е забавно! - обади се другият. - Знаеш ли какво е чувството да те прострелят, Сузуме? Куршумът разкъсва...

- Дунди! - Гласът на другото момче беше достатъчно остър да прекъсне кървавата история, която бе възнамерявал да сподели. - Успокой се, чу ли? Размина ни се. Стана доста напечено, но все пак отървахме кожите. Просто от утре ще трябва да внимаваме с грешките, нали така, Зу?

Другото момче простена отчаяно.

- Извинявай за одеве - продължи Лиъм. Гласът му беше грижовен, което ми беше достатъчно да се досетя, че говори на момиченцето, не на вайкащия се тип. - Следващия път ще отидем заедно за храна. Не си ранена, нали?

Друсането на колата заглушаваше разговора им. Една монета дрънчеше толкова силно в поставката за чаши до главата ми, че малко остана да се пресегна изпод чаршафа, за да я хвана. Когато първото момче заговори отново, напрегнах слуха си да го чуя.

- Според теб някой определен човек ли търсеха?

- Не, според мен стреляха по нас!

Ръцете ми изтръпнаха чак до връхчетата на пръстите. В безопасност си -повтарях си. - Това са просто деца.

Деца, които несъзнателно бяха изложили живота си на риск заради мен.

Трябваше да очаквам подобно нещо. Именно за това трябваше да помисля, а не за всички опасности, които ме дебнеха в непознатия, безлюден град. Но паниката беше превърнала мозъка ми бълбукащо блато от страх.

- ... доста неща - говореше Лиъм. - Но сега е най-важно да намерим Ийст Ривър...

Трябваше да изляза веднага. На мига. Това беше ужасна идея, навярно най-лошата досега. Ако ги оставех още сега, сигурно имаха шанс да се измъкнат на Кейт и Роб. Аз също.

Отново нанизах раницата на раменете си и свалих чаршафа. Вдишах дълбоко от застоялия, преработен от климатика въздух и използвах най-задната седалка, за да се надигна.

На предните седалки имаше двама тийнейджъри, загледани в пътя. Дъждът се беше усилил; едрите капки се сипеха твърде бързо, за да им смогнат чистачките, и гледката през предното стъкло наподобяваше импресионистка версия на Западна Вирджиния. Отгоре се ширеше сребристо небе, а отдолу се виеше черният път - и някъде в среден план се нареждаше луминисцентното сияние на крайпътните дървета с новите им пролетни корони.

Лиъм, шофьорът ни, носеше оръфано кожено яке, потъмняло по раменете, където дъждът го беше намокрил. Косата му беше пепеляворуса и щръкнала. От време на време поглеждаше към тъмнокожото момче на пасажерската седалка, но чак когато хвърли бегъл поглед към огледалото, забелязах, че очите му са

сини.

- Не виждам нищо през задното стъкло като... - Погледът му бързо се върна към огледалото и думите заседнаха в гърлото му.

Той се завъртя рязко в седалката си, без да пуска волана, и микробусът кривна надясно. Щом видя, че колата лети към дясната канавка, другото момче издаде сподавен звук. Момичето надникна през рамо и по лицето му се изписа изненада и укор.

Лиъм скочи на спирачките. Коланите на другите двама пътници се стегнаха през гърдите им, но мен нямаше какво да ме спре и изхвръкнах напред между двете средни седалки. След цяла вечност - или просто напрегната секунда -микробусът спря с болезнено скрибуцане.

И двете момчета се взираха в мен, възприели коренно различни изражения. Иначе бронзовото лице на Лиъм бе побеляло като порцелан и устата му висеше почти комично. Спътникът му просто ме зяпаше през тънките си очила със сребърни рамки; беше свил неодобрително устни, както правеше майка ми, ако не си легнех навреме. Ушите му бяха несъразмерно големи и стърчаха; всичко между тях - от широкото му чело през тънкия му нос до дебелите му устни, като че ли чернееше от гняв. За част от секундата се уплаших, че е Червен, защото ако съдех по погледа му, искаше единствено да ме превърне във въглен.

Момчета. Защо трябваше да са точно момчета?