Александра Бракен - Тъмна дарба

Кейт седеше на пасажерската седалка с пушка в ръце.

- Моля те, просто ме остави тук - казах на Лиъм и сграбчих рамото му. - Ще тръгна с тях. Не е нужно да пострадат и други хора.

- Да! - съгласи се Дунди. - Отбий, остави я тук!

- Млъкнете и двамата! - нареди Лиъм и кривна към дясната лента, после обратно към лявата. Джипът по-скоро ни следваше, а не се опитваше да ни настигне. Не можах да преценя дали ние забавихме скоростта, или той увеличи своята, но в следващия момент джипът ни блъсна отзад и дори предпазните колани не ни попречиха да изхвръкнем напред.

Лиъм измърмори нещо под носа си, но никой не го чу заради внезапния порой, плиснал от небето. Свали прозореца си и показа ръка навън, сякаш за да махне на джипа да ни изпревари.

- Направи нещо! - изкрещя Дунди, хващайки волана с две ръце.

- Опитвам се! - отвърна Лиъм. - Не мога да се съсредоточа!

Щеше да използва способностите си. Прозрението се прокрадна сред обзелия ме ужас.

Едрите капки, трополящи по прозореца, замъгляваха дърветата около нас, но Лиъм не си направи труда да включи чистачките. Ако го беше сторил, вероятно щеше да види колата, фучаща към нас от другата посока. Клаксонът й ревна и успя да изтръгне Лиъм от транса му.

Микробусът кривна обратно в дясната лента и челният сблъсък с леката кола му се размина на косъм. Ако шофьорът й не беше набил спирачките обаче, джипът щеше да се забие право в нея. И двете със Зу се обърнахме точно навреме да видим как бежовият автомобил се връща в дясната лента. Кейт се съвзе бързо и преди да сме успели да си поемем дъх, те вече летяха към нас.

- Лиъм - подхванах отново с умолителен глас. - Моля те, просто отбий. Няма да им позволя да ви наранят!

Не искам да се връщам.

Не искам да се връщам.

Не искам...

Затворих очи.

- Ей, Зелената! - Гласът на Лиъм проникна в мислите ми. - Можеш ли да шофираш?

- Не...

- Имаш ли по-добро зрение от Дунди?

- Може би, но...

- Чудесно! - каза той и се пресегна назад за ръката ми. - Ела на капитанската седалка.

Като не му се подчиних, изсумтя, без да му прави впечатление, че поредният куршум издрънча по металната плът на Черната Бети.

- Почакай! - Но очевидно нямах дума по въпроса. Лиъм свърна обратно в лявата лента тъкмо когато джипът ни настигаше за поредния сблъсък. Вместо да увеличи скоростта обаче, той скочи върху педала на спирачката. Черната Бети спря рязко и джипът профуча край нас.

Всичко се случи толкова бързо, че нямах време да възразя. Той разкопча колана си, стана от шофьорската седалка и ме издърпа на нея. Колата тръгна сама и аз се паникьосах, настъпвайки здраво педала, който реших, че отговаря за спирачката. Черната Бети скочи напред и този път писъкът дойде от моята уста.

- Спирачката е отляво! - Лиъм се блъсна в таблото, а в същия момент гумите на джипа пред нас изсвистяха пронизително. Роб обърна и ускори към нас. -Настъпи газта!

- Защо не кара той? - попитах с тънък гласец.

Дунди бутна пасажерската седалка назад, така че да се прехвърли в задната част на микробуса, а Лиъм зае неговото място.

- Защото - обясни той, докато сваляше прозореца - не вижда и на два метра пред себе си. Повярвай ми, скъпа, не е добра идея да сяда зад волана. А сега настъпи газта!

Изпълних нареждането му. Колата отново се стрелна напред, а сърцето ми се заклещи чак в гърлото ми. Колелата забуксуваха върху мокрия асфалт.

Лиъм подаде през прозореца толкова голяма част от тялото си, че почти седеше на вратата.

- По-бързо! - заповяда ми той.

Дъждът се сипеше като из ведро, но фаровете на джипа пронизваха мъглата, докато микробусът хвърчеше право към него. Движехме се с такава скорост, че воланът се тресеше в ръцете ми и подскачаше като оживял. Преглътнах поредния си писък и опитах да отпусна газта, но Лиъм веднага се намеси.

- Не, не намалявай!

- Лий! - Дунди се беше привел напред в седалката си. - Това е лудост... какво правиш?

Толкова се беше умълчал, че почти го бях забравила. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и трийсет, сто и четирийсет, сто и петдесет километра в час, ето защо нищо чудно, че паметта ми изневеряваше.

И тогава всичко отиде по дяволите.

Чу се ужасяващ гърмеж - хиляда пъти по-оглушителен от пръсването на балон -и микробусът започна да се върти, а воланът буквално изскочи от ръцете ми.

- Изправи! - крещеше Лиъм. - Изправи волана!

- Мам...! - Предпазният колан прогони въздуха от гърдите ми, но в крайна сметка успях да преборя волана и отново тръгнахме направо. Колата се килна назад, оставяйки диря от огнени искри по пътя след себе си. Джипът пак се озова насреща ни и за втори път хвърчахме право към него.