Александра Бракен - Тъмна дарба

Ако съдехме по крайпътната табела, бях свърнала по отбивката за Слейти Форк, Западна Вирджиния. Онова, което бях сметнала за затънтен селски път, се оказваше шосе 219, водещо към нищото. Марлинтън може и да беше загубил всичките си обитатели, но Слейти Форк като че ли никога не бе имал такива.

Станах от шофьорската седалка и преминах в задната част на микробуса. Ръцете ми продължаваха да треперят, сякаш опитваха да се отърсят от остатъчния адреналин в кръвта ми. Черната раница, която Роб и Кейт ми дадоха, надничаше изпод няколко листа от вестник и празна бутилка от препарат за стъкла, струпани на задната седалка.

Поизтупах я и я оставих до себе си на седалката. Вестникът беше на повече от три години и бе втвърден от старост. Половината от едната му страница беше заета от реклама на крем за лице, който някой безкрайно находчив ум бе нарекъл „Вечна младост".

Обърнах страницата в търсене на някакви новини. Прегледах набързо една статия, възхваляваща изправителните лагери, и останах по-скоро смаяна, отколкото засегната от факта, че авторът й най-открито наричаше децата с пси-способности „мутантски бомби със закъснител". Имаше и кратка статия относно бунтовете, които журналистът описваше като „директна последица от нарастващото напрежение между Западното и Източното правителство по въпросите на новия родилен кодекс". В дъното на страницата, под превъзнесена дописка за годишнината от стачката на някакви влакови кондуктори, беше публикувана снимка на Кланси Грей.

„Синът на президента пред комисията на Детската лига" - пишеше отдолу. Беше ми достатъчно да прочета само първите два-три реда, за да схвана общата идея: президентът се страхуваше да излезе на публично място след неуспешния опит за убийството му, затова бе изпратил личния си изрод да свърши мръсната работа вместо него. Зачудих се на колко ли години беше Кланси в наши дни. На снимките в Търмънд беше на същата възраст, затова не можех да си го представя на повече от единайсет-дванайсет. Но навярно вече наближаваше осемнайсет. Общо взето, си беше чист дъртак по нашите стандарти.

Захвърлих вестника с отвращение и отново посегнах към раницата си. Роб беше казал, че вътре ще намеря чисти дрехи и ако наистина се окажеше така, щях да се отърва от търмъндската си униформа веднъж завинаги.

Обикновена бяла тениска, дънки, колан и суитшърт с цип. Спокойно си се представях в такова облекло.

Внезапното почукване по стъклото ме уплаши толкова, че едва не прехапах езика си. Лицето на Лиъм изникна пред мен, сякаш начертано с остри, обтегнати линии.

- Ще ми донесеш ли тези дрехи, ако обичаш? Искам да ти покажа нещо.

Веднага щом усетих очите му върху себе си, всички кости, мускули и стави в тялото ми сякаш се събудиха. Изскочих през плъзгащата се врата със смътен вкус на кръв в устата си и огледах микробуса. Ако изобщо беше възможно, изглеждаше още по-зле и отпреди - като детска играчка, която някой беше натикал в мелницата за отпадъци на кухненската мивка. Докоснах с пръсти няколко от по-новите дупки от куршуми по тънкия метал. Лиъм коленичи до Зу, която крепеше резервната гума с всички сили, и се зае да надига колата с крика, отделяйки я от съсипаната задна дясна гума. Застанах зад тях тъкмо навреме да видя как Лиъм размахва ръка пред таса на джантата. Болтчетата се развиха сами, без дори да ги докосва, и се струпаха на спретната купчинка пред него.

Син, установих веднага. Лиъм беше Син. Какви бяха другите тогава?

- Така - подхвана той. Издуха кичур светла коса от очите си. - Извади тениската, която беше намислила да облечеш.

- Аз... няма да се преобличам пред вас - заявих.

Той завъртя очи.

- Ама ти сериозно ли? Тревожиш се за благоприличието си, при положение че до няколко часа ще имаме цяла банда агенти на Лигата по петите си? Мисли приоритетно, зелена приятелко. А сега извади тениската.

Погледах го за момент, не че знаех какво търсех.

- Опипай яката й - нареди Лиъм и остави още едно болтче на асфалта до краката си. - Ще намериш малка издутина.

Така и стана. Беше не по-голяма от грахово зърно, пришито в иначе безличната тениска.

- Дунди държи един бабешки комплект под предната седалка - обясни той. -Ако възнамеряваш да я облечеш, първо трябва да извадиш проследяващото устройство.

„Бабешкият комплект" се оказа кутия с конци, ножица и малко парче плат с бродерия. Имаше и лист хартия, върху който някой - Дунди може би? - беше избродирал идеален черен квадрат. Вперих поглед във фигурата и потрих с палец