Александра Бракен - Тъмна дарба

изпъкналите й очертания.

- При всички случаи не е зле да свалиш тая униформа - продължи Лиъм. - И не забравяй да провериш панталоните и суитшърта. Нищо чудно да са използвали повече устройства.

Отново се оказа прав. Напипах още една бабунка в колана на дънките, една в подгъва на качулката на суитшърта и дори една залепена под катарамата на колана - четири проследяващи устройства за едно момиче, плюс още едно в подплатата на раницата.

Лиъм подмени спуканата гума с резервната по-бързо, отколкото смятах за възможно. Зу му помогна да върне болтчетата по местата им и да свали колата с крика. Накрая й връчи инструментите, а тя знаеше къде точно да ги прибере в багажника.

- Дай ми ги - протегна ръка към мен после. - Аз ще се погрижа за тях.

Предадох му ги с треперещи пръсти, а той ги хвърли на земята и ги смачка с

тока на обувката си.

- Не разбирам... - подхванах аз. Но донякъде разбирах. Нямаше да вложат толкова усилия в измъкването ми от лагера, ако не бяха измислили начин да следят местонахождението ми, в случай че войниците ме заловяха или нещо друго ни разделеше.

Лиъм отново протегна ръка към мен и чистата паника при мисълта, че може да ме докосне, ме накара да отскоча назад, за да увелича разстоянието помежду ни. Но ръката му все още беше опасно близо; висеше във въздуха между двама ни и усетих върху рамото си топлината на обърнатата му нагоре длан, сякаш я беше долепил до него. Вдигнах ръце и ги кръстосах отбранително пред гърдите си, докато в корема ми се вихреше окаяна смесица от напрежение и чувство на вина. Опитах да съсредоточа погледа си в идентификационния номер върху платненките ми, само и само да не отскоча повече назад.

Държиш се като наплашена хлапачка - смъмрих се наум. - Престани. Той е просто момче.

- Онези от Детската лига разправят много лъжи, а най-голямата е, че ти дават свобода - обясни той. - Говорят за любов и уважение, за семейство, но не знам семействата да слагат проследяващи устройства по дрехите на членовете си и да ги изпращат на бойното поле.

- И все пак не беше нужно да ги убиваме - отвърнах аз. Пръстите ми стиснаха презрамките на раницата. - Вътре имаше още едно хлапе. Мартин. Той не... не заслужаваше да...

- Имаш предвид... - Лиъм избърса маслото и мръсотията от ръцете си в предницата на дънките си. - Онзи леко... - Направи неопределено движение с ръце, което вероятно описваше едрото телосложение на Мартин. - Той ли?

Кимнах с глава.

- Дървото не ги удари - отбеляза Лиъм и се облегна се на плъзгащата врата. -Твърде възможно е да са живи.

Лиъм ме поведе обратно към пасажерската седалка и подсвирна на Дунди. Зад мен Зу вече се качваше в Черната Бети.

- Чуй какво - продължи той. - Всички имат проследяващи устройства. Сигурен съм, че от Лигата ще изпратят друг агент да им помогне. Ако държиш да се върнеш при тях, върви; ако ли не, ще те откарам до автогарата, както обещах.

Ръцете ми висяха спокойно до тялото ми, лицето ми беше по-ясно от пролетно небе, но въпреки това не го заблуждавах. Усети чувството ми за вина, сякаш го носех отпред на гърдите си.

- Това, че искаш да живееш свой собствен живот, не те прави лош човек.

Погледът ми запрескача между асфалта и лицето му; по-объркана не се бях

чувствала никога. Защо му беше да ми помага, особено при положение че вече имаше двама души, които разчитаха на него? Които искаше да защити.

Лиъм ми отвори задната врата и кимна към празната седалка. Но преди да реша дали да остана с тях, макар и за кратко, Дунди стрелна ръка и затръшна плъзгащата врата пред лицето ми.

- Дунди... - подхвана с предупредителен тон Лиъм.

- Защо беше с агенти на Детската лига?

- Ей, стига - спря го Лиъм. - На такава мисия не се задават много въпроси. Хайде, Зелена, качвай...

- Не - прекъсна го Дунди, - това е твоя приумица. Твоя и на Сузуме. Ако ще пътуваме с нея, искам да знам що за човек е и защо онези въоръжени откачалки я преследваха така настървено.

Лиъм вдигна ръце.

- Аз... - Как можех да ги заблудя, без да прозвуча като абсолютна лъжкиня? Чувствах главата си пълна с мъгла; бях твърде изтощена да разсъждавам. - Аз

бях...

Зу ми кимна окуражително със светнали в очакване очи.

- Изпратиха ме на мисия в Контролната кула - изстрелях накрая. - Видях кодовете за достъп до едни компютърни сървъри, до които Лигата иска да се докопа от доста време. Имам фотографска памет и ме бива с числата и кодовете.

Май беше малко прекалено, но като че ли се хванаха.

- Ами приятелят ти? Той каква работа има с тях?