Александра Бракен - Тъмна дарба

- Колко време спах?

- Цял ден - отвърна Дунди. - Генералът те иска на дежурство. Изпаднал е в едно от своите превъзбудени и енергични състояния. Може да си просто Зелена, но очаква помощта ти.

Подбрах внимателно следващите си думи и умишлено пренебрегнах самодоволното изражение на лицето му. Нека се заблуждава, щом така му харесва. Но далеч не беше глупав. Навярно ме превъзхождаше с повече години, посветени на образованието, със стотици прочетени книги и практични познания по математика. Но колкото и да ме омаловажаваше с думите си, само с едно докосване можех да видя цялото съдържание на мозъка му.

- Лиъм е Син, нали? - попитах аз. - И вие със Зу ли сте Сини?

- Не. - Той свъси вежди и му бяха нужни няколко секунди да реши дали да разкрие следващата информация. - Сузуме е Жълта.

Понадигнах се в седалката си.

- Имали сте Жълти в лагера си?

Дунди изсумтя.

- Не, Зелена, просто те будалкам. Да, имахме Жълти.

Но в това нямаше никаква логика - щом бяха махнали Жълтите от Търмънд, защо не бяха постъпили така и в другите лагери?

- А там... - подхванах, макар че не знаех как да му задам въпроса си. Когато ме издърпа в микробуса, реших, че просто е срамежлива и плаха пред непознати. Но всъщност не бях чула и дума от нея през цялото си време с тях. Не говореше нито с мен, нито с Дунди... дори с Лиъм. - Правили ли са й нещо в лагера ви?

Единственият начин атмосферата в микробуса да се нажежи по-бързо беше да хвърля оголена жица във вана с вода.

Дунди се обърна рязко към мен, вдигна ръце и ги скръсти пред гърдите си. Погледът, който ми отправи над очилата си, можеше да превърне нечия по-слаба душа в камък.

- Това - подхвана бавно, премерено, сякаш за да се увери, че ще го разбера - не ти влиза в работата.

Вдигнах ръце в знак на отстъпление.

- Замисли ли се дори какво може да й се случи, когато хукна след нея? -продължи със същия тон. - Грижа ли те е изобщо, че приятелчетата ти от зеления джип на драго сърце щяха да я отвлекат?

- Хората от зеления джип... - подхванах аз и щях да довърша, ако вратата не се беше плъзнала най-неочаквано зад нас. Дунди издаде звук, който можеше да се опише единствено като грак, и буквално изхвърча към предната пасажерска седалка. Докато се осъзнае, очите му бяха почти толкова ококорени, колкото тези на Зу, която го наблюдаваше от вратата.

- Не прави така! - процеди той, стиснал гърдите си. - Предупреждавай първо.

Зу ме погледна с вдигната вежда, а аз й отвърнах със същото. След малко като че ли си спомни защо е дошла и ни замаха да излезем навън със своите ярки като слънцето жълти ръкавици.

Дунди разкопча предпазния си колан с ядна въздишка.

- Обясних му, че това си е чиста загуба на време. Казаха Вирджиния, не Западна Вирджиния. - Отново обърна поглед към мен. - И между другото -добави, - оня джип беше бежов. Страшна фотографска памет имаш, няма що.

Оправданието скочи до гърлото ми, но той ме прекъсна с многозначителен поглед и затръшна вратата след себе си.

Слязох от микробуса и последвах Зу. Докато стъпалата ми потъваха в калта и тъжната пожълтяла трева, за пръв път успях да се огледам наоколо.

Голяма дървена табела бе наклонена назад, сякаш някой се беше блъснал в нея. Отгоре й пишеше:

КЪМПИНГ „ИЙСТ РИВЪР",

но река нямаше, а и определено не се намирахме в типичен къмпинг. По-скоро наподобяваше стар караванен парк.

Колкото повече се отдалечавахме от микробуса, толкова повече ме обземаше тревога. Не валеше, но чувствах кожата си обляна в студена пот. Навсякъде около нас, докъдето око стигаше, се виждаха обгорелите сребристи или бели останки на някогашни домове на колела. Няколко от по-големите и по-стабилни каравани и кемпери бяха загубили цели стени и отвътре надничаха кухни или всекидневни с непокътнато обзавеждане - ако не брояхме дъждовната вода и животинските следи, както и бавно гниещата шума от близките дървета. Цялото място наподобяваше масов гроб на множество животи от миналото.

Макар че комарниците бяха разкъсани или изметнати и повечето каравани клечаха върху срязани гуми, все още се виждаха следи от обитатели. Стените бяха украсени със снимки на щастливи, усмихнати семейства, голям часовник с махало още отброяваше времето, по печките стояха чайници, малка люлка стърчеше самотно в далечния край на къмпинга.

Двете със Зу заобиколихме една катурната настрани каравана, следвайки пътека от дълбоки стъпки в калта. Само надникнах към ръждивите й кости и веднага извърнах поглед. Стиснах инстинктивно ръката на Зу, напъхана в жълта ръкавица; тя вдигна въпросителен поглед към мен, но аз просто поклатих глава с думите: