Александра Бракен - Тъмна дарба

Лиъм поклати глава и свали очилата си. Имаше уморен вид и кожата под очите му изглеждаше отпусната и синкава.

- Трябва много да внимаваш, чу ли? Сигурна ли си, че искаш да те оставя на автогарата? Защото с удоволствие бихме...

- Не! - побърза да отрече Дунди. - В никакъв случай. Вече загубихме предостатъчно време с нея, а и тя е виновна, че Лигата е по петите ни.

Остра болка ме прониза отляво, точно над сърцето. Имаше право, разбира се. Най-добре за всички беше да ме оставят на най-близката автогара и просто да се разделим.

При всички случаи имах нужда да намеря Беглеца. Но не можех да им се натрапвам повече, в противен случай рискувах да им навредя със същите онези невидими пръсти, чиято единствена цел сякаш беше да скъсват всички връзки, които успявах да създам. Ако Лигата ни настигнеше и ги пленеше, никога нямаше да си го простя. Никога.

Имах ли желание да намеря Беглеца, трябваше да действам сама. Вероятно беше най-логично да се стремя към самотния живот, да избягвам постоянната опасност от неволната свръзка с нечий чужд мозък. Но не се стремях към това. Не исках да изляза сама под сивото притулено небе и да пусна студенината му под кожата си.

- Значи - присвих очи към най-близката каравана, - това не е „Ийст Ривър"?

- Може и да е било някога - отвърна Лиъм. - Сигурно им се налага да се местят от време на време. Не се бях замислял по въпроса.

- Или пък - промърмори Дунди - СОП вече са ги прибрали. Нищо чудно това да е било „Ийст Ривър" и вече просто да го няма и да ни се наложи да търсим друг начин да предадем писмото на Джак и да се приберем у дома, само дето това няма да се случи, понеже преследвачите ще ни спипат и ще ни хвърлят обратно в лагера, ама този път...

- Благодаря ти за приповдигащата реч, господин Оптимизъм - прекъсна го Лиъм.

- Може да съм прав - додаде той. - Не бива да пренебрегваш тази вероятност.

- Но може и да грешиш - посочи Лиъм и погали успокоително главата на Зу. -За момента ще приемем, че това е било просто фалшива тревога. Да огледаме за полезни неща и да продължаваме напред.

- Най-сетне. Писна ми да си губим времето с глупости. - Дунди пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи към мен. Ако не бях отскочила от пътя му, щеше да ме блъсне с рамо и да ме прати на земята.

Обърнах се подир него и загледах как подритва боклуци и камъни с върха на обувките си. В следващия миг Лиъм се озова до мен, скръстил ръце пред гърдите си.

- Не го приемай лично - посъветва ме той. Липсата на отговор от моя страна го накара да продължи: - Така де... вярно, говорим за седемдесетгодишен старчок, попаднал в тяло на седемнайсетгодишен, но всъщност се държи толкова ужасно, за да те изгони.

Е - помислих си аз, - получава му се.

- И знам, че това не оправдава поведението му, но все пак е не по-малко уплашен от всички нас и... Май се опитвам да ти кажа, че цялата тази враждебност всъщност извира от добро сърце. Повярвай ми, ако го изтърпиш, сама ще се увериш, че е безкрайно предан приятел. Страхува се какво може да ни се случи, особено на Зу, ако ни заловят.

При тези му думи вдигнах поглед, но Лиъм вече се беше запътил към по-далечния ред очукани каравани. В един необясним миг ми хрумна да го последвам, но мярнах яркожълтите ръкавици на Зу с ъгълчето на окото си. Тя влизаше в произволни каравани, в други надничаше през изпотрошените им прозорци и дори пропълзя до останките на една, която изглеждаше като разцепена на две от торнадо. Металният й покрив, увиснал на два изгнили болта, се люшкаше и подскачаше под комбинираната атака на дъжда и вятъра.

Макар че беше нахлупила качулката на грамадния си суитшърт, видях как бръсва с жълта ръка едната страна на лицето си - като че да отмести кичур коса от очите си. Не ми се стори странно, докато не го направи отново; в този момент се осъзна и пребледня леко.

Разговорът, който бях провела с Дунди в микробуса, изскочи в паметта ми.

- Ей, Зу... - подхванах, но веднага се спрях. Как да попиташ малко дете дали някой си е правил опити с мозъка му, без да го върнеш в болезненото минало?

Истината беше, че в Търмънд бръснеха главите на децата само ако искаха да се поровят из черепите им; когато ме докараха в лагера, тази практика почти беше отмряла, но на обръснатата коса й беше нужно време да порасне отново. Някъде в дъното на съзнанието си се питах дали и нейният случай не беше подобен -дали не беше останала няма заради няколко грешно свързани жички или в името на „науката".