Александра Бракен - Тъмна дарба

- Страшничко е тук.

Заваля отново и дъждът забарабани по металните трупове край нас; няколко от по-паянтовите тавани и комарници захлопаха. Една врата се стовари точно на пътя ни и аз подскочих уплашено. Зу обаче просто я прехвърли и посочи напред, където Дунди и Лиъм говореха разпалено.

Отне ми известно време да разпозная Лиъм. Под якето си имаше син суитшърт, чиято качулка беше вдигнал върху шапка с козирка. Чифт незнайно откъде докопани пилотски очила скриваха голяма част от лицето му.

- ... нали така? - питаше нещо Дунди. - Казах ти.

- Разправяха, че е в източния край на щата - настояваше Лиъм. - Не е изключено да са говорили за Западна Вирджиния...

- Нито пък да са ни взели на подбив - довърши изречението му Дунди. Явно чу стъпките ни, защото подскочи и се обърна. Веднага щом погледите ни се срещнаха, свъси вежди.

- Добро утро, сънливке! - провикна се Лиъм. - Добре ли поспа?

Зу се стрелна пред мен, но усетих как моите крака сякаш натежават в обувките ми. Скръстих ръце пред гърдите си и събрах смелост, за да попитам:

- Какво е това място?

Този път Лиъм въздъхна.

- Е, надявахме се, че е „Ийст Ривър". Ийст Ривър, сещаш ли се?

- Ако говорите за реката, тя се намира във Вирджиния - обясних, свеждайки поглед към платненките си. - На полуострова. Влива се в залива Чесапийк.

- Благодарим ти, инспектор Зубър - поклати глава Дунди. - Ние обаче говорим за „Ийст Ривър" на Беглеца.

- Ей - смъмри го строго Лиъм. - По-кротко, друже. И ние не знаехме почти нищо за него, преди да избягаме от лагера.

Дунди кръстоса гневно ръце и извърна поглед.

- Все тая.

- За какво става дума?

Усетих, че Лиъм връща вниманието си към мен, което незабавно ме подтикна да обърна своето към Зу, която просто гледаше объркано. Вземи се в ръце - наредих си. - Престани.

Не се боях от тях, дори от Дунди. Е, може би малко, като се замислех колко лесно можех да съсипя живота им или си представех ужасените им реакции, ако случайно научеха с кого си имаха работа. Просто не знаех какво да говоря и правя пред тях. Имах чувството, че всичките ми действия и думи бяха нескопосани, и започвах да се притеснявам, че неувереността и смущението никога нямаше да ме напуснат. Възприемах се като изчадие и без прозрението, че не бях способна да общувам нормално с други човешки същества.

Лиъм въздъхна и се почеса по тила.

- За пръв път чухме за „Ийст Ривър" от едни сълагерници. Носят се слухове - и засега са просто слухове, - че това било място, където всички спасили се деца можели да живеят заедно. Беглеца, основателят, е способен да те свърже с родителите ти, без онези от СОП да разберат. Има храна, покрив... е, схвана картинката предполагам. Трудното е да го намериш. Съдейки по указанията на няколко доста безполезни Сини, на които се натъкнахме в Охайо, смятаме, че е някъде наоколо. Просто има правило...

- Ако си от просветените, трябва да си мълчиш - досетих се сама аз. - Но кой е този Беглеца?

Лиъм сви рамене.

- Никой не знае. Или пък... ами, вероятно все някой знае, но просто се пази в тайна. Слуховете за него са изумителни. Онези от СОП му измислили този прякор, защото им се изплъзвал цели четири пъти, или поне така се говори.

Бях твърде смаяна да реагирам по какъвто и да било начин.

- Май трябва да ни хване срам, а? Чувствах се доста зле в кожата си, докато не ми разказаха за него. - Лиъм потрепери. - Твърди се, че бил един от онези... Оранжев. - Думата прокънтя около мен и накара костите ми да се смръзнат. Лиъм продължи да говори, но вече без отвращение, ала аз не го чувах заради грохота в ушите ми. Не долавях нито дума.

Беглеца. Някой, който помагаше на децата да се приберат у дома - ако все още имаха дом и родители, които си ги искаха обратно. Ако изобщо можеха да си върнат живота.

И навярно един от последните Оранжеви в света.

Затворих очи и ги притиснах с дланите си за всеки случай. Аз самата не можех да се възползвам от услугите му, не и по утвърдения начин. Дори да имаше как да се свържа с родителите си, едва ли щяха да приветстват с отворени обятия момиче, което вече възприемаха като непознат човек. Е, да, имах си баба, но пък не знаех къде се намира в момента. А и дали изобщо щеше да ме приеме, след като вече знаеше какво съм направила?

- Защо ви е нужна помощта му? - прекъснах го аз все още замаяна. - Не можете ли просто да си отидете у дома?

- Използвай мозъка си, Зелена - обади се Дунди. - Не можем да се приберем, защото соповците вероятно наблюдават семействата ни.