Александра Бракен - Тъмна дарба

Може пък да са стари, опитвах да се успокоя, докато отварях вратата на Бети. Може да са монтирани още преди години като предпазна мярка срещу обири. Кой знае докъде стигаше сигналът. Вероятно доникъде.

В същото време сърцето ми пееше съвсем друга песен. Идват, идват, идват...

Хрумна ми да извикам момчетата, но те можеха да са къде ли не из парка. Затова влязох в микробуса след Зу и направих единственото нещо, което ми се струваше логично в момента: натиснах с длан средата на волана. Силният вой на клаксона разтърси летаргичния пейзаж. Ято птици отлетяха от близките дървета и се гмурнаха в небето, а ръката ми започна да удря волана в забързан, настоятелен ритъм.

Дунди се появи пръв между близките редици каравани, а Лиъм изскочи секунда по-късно, няколко реда по-далеч. Като видяха, че сме само двете, забавиха крачка. По лицето на Дунди се появи ядосано изражение.

Надвесих се през отворения шофьорски прозорец и изкрещях:

- Трябва да вървим... веднага!

Лиъм каза нещо на Дунди, но в крайна сметка и двамата ми се подчиниха. Когато скочиха в микробуса, аз клечах между предните седалки.

- Какво има? - попита задъхано Лиъм. - Какво е станало?

Посочих най-близката каравана.

- Във всичките има камери - обясних с дрезгав глас. - Във всичките до една.

Дунди вдиша рязко.

- Сигурна ли си? - Гласът на Лиъм беше спокоен, твърде спокоен. През това време треперещите му пръсти се мъчеха да пъхнат ключа в таблото.

Като запали двигателя, превключи на задна скорост и гумите на микробуса се превъртяха в калта. Потегли с такава скорост, че паднах върху мокета.

- О, боже - тюхкаше се Дунди. - Не мога да повярвам. Изиграха ни като Хензел и Гретел. Мили боже, дали е била тя?

- Ей - опита да го успокои Лиъм. - Абсурд. Вярно, доста е коварна за преследвач, но това не е нейно дело.

- Може да са пребивавали тук известно време - обадих се аз тъкмо когато излизахме на магистралата. Тя се отвори съвършено празна пред нас, досущ като зейнала паст, готова да ни погълне цели. - Може да са държали под око собствените си хора. Нищо чудно това наистина да е било „Ийст Ривър"...

Или просто поредният капан за деца, издирващи истинския „Ийст Ривър".

Лиъм облегна лакътя си на вратата и отпусна брадичка върху дланта си. Когато заговори, стотиците пукнатинки по предното стъкло нарязаха отражението му. Увеличи скоростта и вятърът засвири през дупката от куршум.

- Просто си отваряйте очите и ми кажете, ако видите нещо подозрително.

Дай определение за „подозрително" - Редовете къщи със спуснати кепенци? Потрошеният микробус?

- Знаех си, че трябва да изчакаме нощта - каза Дунди, потупвайки с пръсти по прозореца на пасажерската седалка. - Знаех си. Ако онези камери са били включени, вероятно са записали регистрационната табела на колата.

- Аз ще се погрижа за табелата - обеща Лиъм.

Дунди отвори устни, но не каза нищо, а само отпусна глава върху прозореца.

- За соповци ли да се оглеждам? - попитах аз, докато минавахме през поредния железопътен прелез.

- По-лошо - въздъхна Дунди. - За преследвачи. За ловци на глави.

- СОП нямат много хора на разположение - обясни Лиъм. - Същото важи и за Националната гвардия и останките от местната полиция. Не ми се вярва да изпратят цял отряд дотук. Освен ако не се окаже, че най-случайно имат свой

наемник в района, иначе - няма страшно.

И това ако не беше блестяща предсмъртна реплика.

- Наградата за предаване на избягало дете е десет хиляди долара. - Дунди се извъртя в седалката си, за да ме погледне. - А цялата страна е потънала в мизерия. Така че - има страшно.

Дочух влак в далечината и сигналната му свирка ми напомни на онези, които бях слушала по всяко време през нощта в Търмънд. Споменът ми беше достатъчен да впия нокти в кожата на бедрата си и да стисна клепачи в очакване гаденето да отмине. Дори не съзнавах, че разговорът е продължил без мен, докато не чух Лиъм да пита:

- Добре ли си, Зелена?

Избърсах лицето си и ми стана чудно дали влагата по бузите ми беше от дъжда, или просто бях плакала несъзнателно. Пропълзях до задната седалка, без да отговоря. Колкото и да ми се искаше, не се включих в дискусията им относно следващата им отправна точка в издирването на „Ийст Ривър". Съществуваха стотици, хиляди, милиони места, където Беглеца можеше да е устроил лагера си, а аз имах желание да им помогна в разследването. Да бъда част от него.

Но не можех да искам подобно нещо от тях и трябваше да спра да се заблуждавам. Защото колкото повече стоях с тях, толкова повече се увеличаваше шансът да открият, че преследвачите и военните не бяха най-големите чудовища на света. Не. Най-голямото седеше на задната седалка в колата им.