Александра Бракен - Тъмна дарба

Годините в Търмънд ме бяха научили да не вярвам, че съм способна да се измъкна от живота, който други хора ми бяха предначертали. Не знам защо си бях въобразила, че във външния свят ще е различно.

Дочух стъпки сред шубрака, приближаващи се с всяка изминала секунда. Щом вдигнах поглед, смайващо русата коса на Кейт вече се мяркаше сред дърветата, проблясвайки като светулка под дъждовните облаци.

- Руби! - чух я да вика. - Руби, къде си?

А после видях и Роб - стоеше зад нея с пушката в ръце. Погледнах надясно към къщите, струпани в задънения край на улицата. В противоположна посока се виждаха табели с непознати символи - но неизвестното беше за предпочитане пред това да се върна при Кейт.

Момиченцето в микробуса извърна очи към мен, после към гората. Накрая стисна устни и ги изви в решителна гримаса. Едната й ръка стискаше дръжката на вратата, а другата - страничната част на седалката й. Понадигна се, но пак седна и отправи още един поглед към мен.

Аз избърсах лицето си с длан и отстъпих назад. Надявах се, че момиченцето ще е достатъчно умно да се скрие, когато Кейт и Роб тръгнат подир мен. Щях да ги отведа възможно най-далеч - поне с толкова можех да й помогна, след като вече я бях уплашила до смърт.

Дори не се бях обърнала съвсем, когато чух вратата да се плъзва зад мен. Две ръце изскочиха отвътре и сграбчиха гърба на ризата ми, усуквайки плата за по-добър захват. Когато ме издърпа, полетях назад и се блъснах в най-близката седалка. Ударих врата си в страничната й облегалка, но побързах да залегна върху постелката зад предното пасажерско място. Вратата се затвори шумно след мен.

Примигнах в опит да разсея тъмните точици, които плуваха пред очите ми, но другото момиче не ми даде време да свикна с обстановката. Прескочи оплетените ми крака, сграбчи яката на ризата ми и ме дръпна към най-задната седалка.

- Добре, добре - прошепнах аз и запълзях подир нея. Пръстите ми се пързаляха по сивия мокет на микробуса. Като изключим купчината вестници и няколкото завързани найлонови торби, пъхнати под най-задната седалка, вътрешността на микробуса беше доста спретната.

Тя ми махна да клекна зад една от средните седалки. Притиснах колене към гърдите си и в този момент осъзнах, че макар да бях изпълнила всяко нейно нареждане, още не беше продумала и дума.

- Как се казваш? - попитах я.

Тя се метна върху задната седалка и зарита с крака във въздуха, докато ровеше за нещо в багажника. Ако изобщо ме беше чула, се преструваше, че не е.

- Не се страхувай. Можеш да ми кажеш...

Когато най-накрая се обърна към мен, лицето й беше зачервено, а в едната си ръка държеше изцапан с боя бял чаршаф. Долепи пръст до устните си и с право ми затвори устата. После разгърна широкия плат и го метна върху главата ми. В ноздрите ми проникна острата миризма на изкуствен лимонов аромат и белина. Отворих уста да възразя и се пресегнах да го махна от лицето си, но нещо ме спря.

Някой наближаваше - не, не беше само един човек. Хванах откъслеци от разговора им и чух как краката им стъпват по паважа. Звукът на отваряща се врата накара сърцето ми да спре.

- ... кълна се, че беше тя, Лиъм! - Гласът беше дълбок, но като че ли не принадлежеше на възрастен човек. - Ето, виж, казах ти, че ще се върне преди нас. Сузуме, да не си намери белята?

Другата врата на колата също се отвори. Вторият човек - Лиъм? - въздъхна облекчено.

- Слава богу - провлачи с южняшки акцент. - Хайде, хайде, хайде, влизай. Не знам какво се случва, но не искам и да разбирам. Преследвачите ми бяха достатъчни...

- Защо отказваш да признаеш, че беше тя? - озъби се другият глас.

- ... защото я зарязахме чак в Охайо... затова...

Отвъд гласа на Лиъм и пулсиращата между ушите ми кръв се чу още един глас.

- Руби! Руби!

Кейт.

Запуших устата си с ръце и стиснах очи.

- Какво става тук, по дяволите? - възкликна първият глас. - Правилно ли долавят ушите ми?

Първият изстрел пукна като фойерверк. Вероятно заради разстоянието или паравана от дървета, или пък заради заглушаващия ефект от храсталаците, но ми прозвуча почти безобидно. Като предупреждение. Вторият имаше доста по-остри зъби.

- Спрете! - изкрещя Кейт. - Не стреляйте... !

- ЛИЙ!

- Знам, знам! - Двигателят изръмжа, а след това и гумите изскърцаха по паважа. - Зу, коланът!

Опитах да се хвана здраво, но колата ме подмяташе напред-назад между седалките. Накрая главата ми се блъсна в пластмасовата кора на вратата и поставката за чаши, но никой не обръщаше внимание на странните звуци откъм задната седалка, при положение че стреляха по нас.