Александра Бракен - Тъмна дарба

Изтръгнах се от мастиления кладенец с остър стон.

Роб пусна ръката ми незабавно, но Кейт се устреми напред, готова да заеме мястото му, ако не бях вдигнала длани да я спра.

- Добре ли си? - попита тя. - Лицето ти пребледня.

- Нищо ми няма - отвърнах, мъчейки се да задържа гласа си спокоен. - Просто още ми се вие свят от лекарството.

Мартин въздъхна нервно зад гърба ми. Пристъпваше от крак на крак и мърмореше нетърпеливо. За момент, като плъзна подозрителен поглед към мен, се притесних, че знае какво ми се е случило току-що. Но нямаше начин - подобни контакти се осъществяваха изключително бързо и траеха броени секунди, колкото и продължителни да ми се струваха.

Приковах очи към земята, като умишлено избягвах погледите на двамата възрастни. Нямах смелост да надзърна към Роб, не и след като бях видяла какво е сторил - а знаех, че Кейт веднага ще разчете истината в очите ми. Щеше да попита какво ми има, но аз нямаше да успея да я излъжа, не и убедително. Щеше да се наложи да й кажа, че приятелят или партньорът й, или какъвто там й беше, беше разпилял мозъците на две хлапета по паважа на незнайна тъмна уличка.

Роб ми подаде пластмасово шише вода от предната седалка. Устата му беше опъната в тънка линия, а моите очи отново попаднаха върху малките червени пръски по маншета му.

Той ги е убил. Думите прокънтяха в главата ми. Може и да се беше случило преди дни, дори седмици, но едва ли. Все пак досега щеше да се е преоблякъл или поне да е изчистил ръкава си. А сега е дошъл тук да убие и нас.

Роб ми се усмихваше, разкривайки всичките си зъби. Усмихваше се. Сякаш преди малко не беше отнел два човешки живота и не беше гледал как дъждът отмива кръвта им в канавките.

Ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да стисна раницата, за да ги скрия от него. Въобразявах си, че бях избягала от чудовищата, че ги бях оставила зад онази проклета електрическа ограда. Но сенките бяха живи и ме бяха проследили дотук.

Аз съм наред.

Преглътнах писъка, надигащ се в гърлото ми, и отвърнах на усмивката му, макар и да се гърчех отвътре. Защото ни най-малко не се и съмнявах, че ако

разбереше какво бях видяла, Кейт щеше да чисти и моята кръв от ризата му.

Тя знае, помислих си, докато тръгвах след Мартин към сградата на бензиностанцията. Кейт, която ухаеше на розмарин, която ме преведе през коридора, която спаси живота ми. Нямаше как да не знае.

И въпреки това го целуваше.

Отвътре сградата на бензиностанцията изглеждаше като след нападение от диви животни и имаше голяма вероятност да се бе случило точно това. Кални отпечатъци от лапи с всевъзможни размери и форми образуваха сложни шарки по пода, като всички те водеха през червени и кафяви лепкави петна към рафтовете с храни.

Магазинът миришеше на вкиснато мляко, макар че светлините на хладилните витрини още трепкаха от нестабилния ток. Повечето бяха изпразнени от безалкохолните напитки и бирата, но все пак беше останало изненадващо количество - и нищо чудно. Магазинът беше обявил цена от десет долара за кутия прясно мляко. Същото важеше и за храните. Някои рафтове бяха пълни с недокоснати опаковки чипс и шоколадови десертчета, всичките с цени като за дефицитни, застрашени от изчезване стоки. Други бяха опразнени или осеяни с пуканки и соленки, чиито пакети бяха разкъсани.

В главата ми се зароди план още преди да го осъзная.

Докато Мартин се занимаваше с автомата за безалкохолни напитки, аз грабнах няколко опаковки чипс и шоколадови десертчета. Остро чувство на вина ме проряза, тъпчейки ги в раницата, но в крайна сметка нима крадях от някого? Нима имаше кой да извика ченгетата?

- Има само една тоалетна - обяви Мартин. - Аз влизам пръв. Ако имаш късмет, ще ти оставя малко вода.

Ако имам късмет, ще се удавиш в нея.

Той затръшна вратата след себе си и малкото чувство за вина, което ме беше измъчвало при мисълта да го зарежа, се изпари. Навярно беше жестоко от моя страна, навярно до края на живота си щях да се обвинявам, задето не го бях предупредила, но просто нямаше как да го запозная с плана си, без да се издам пред Кейт и Роб. А и имах съмнения, че може да ги извика или да опита да ме задържи.

По най-бързия начин съблякох лекарския костюм на Сара - или Нора - и го оставих на купчинка върху пода. Униформата под него направо крещеше каква бях всъщност, но костюмът ми беше твърде широк, за да тичам в него. А трябваше да се измъкна бързо.

Мартин явно беше завъртял крана на чешмата докрай, защото чувах плискането на водата, докато заобикалях натрошените стъкла от витрината на магазина.