Александра Бракен - Тъмна дарба

Ръцете ми внезапно изтръпнаха.

- А твоето име Кейт ли е наистина?

Тя се засмя.

- Да, но фамилията ми е Конър, не Бегби.

Кимнах, тъй като не знаех как другояче да отвърна.

- Нали каза, че водиш двама? - Роб надникна зад рамото ми. Като по сценарий чух вратата на колата да се отваря и затръшва.

- Ето го и него - каза Кейт с тон на горда квачка. - Мартин, ела при нас! Искам да те запозная с новия ти партньор. Ще пътува с нас до Джорджия.

Мартин дойде до нас и хвана ръката на Роб, преди да е успял сам да му я предложи.

- Така - плесна с ръце Кейт. - Нямаме време за губене, но при всички случаи трябва да се поизмиете и преоблечете в нещо, което по-малко ще се набива на очи.

Роб отвори една от задните врати на джипа и тя запиука. Като се завъртя, няколко разпилени слънчеви лъча озариха металната дръжка на пистолета, пъхнат в колана на дънките му. Той се протегна да вземе нещо от задната седалка, а аз направих крачка назад.

Беше глупаво от моя страна да не се досетя, че поне единият от двамата носеше все някакво оръжие, но въпреки това стомахът ми се стегна. Извърнах поглед към петната старо масло по цимента и зачаках да чуя затварянето на вратата.

- Заповядайте - каза Роб и ни подаде по една черна раница. Събратът ми изрод грабна своята и се разрови вътре, сякаш очакваше да е пълна с лакомства. -Доколкото знам, в тоалетните на бензиностанцията още има течаща вода. Въпреки че не ви съветвам да я пиете - продължи Роб. - В раниците ще намерите чисти дрехи и някои други полезни неща. Не се бавете цяла вечност, но все пак може спокойно да се изчистите от мръсотията на онзи лагер.

Да се очистя от Търмънд? Да го изтъркам като кал? Макар че бях способна да залича паметта на всеки друг, своята собствена не можех да изтрия.

Поех моята раница без нито дума, а в основата на черепа ми вече се усещаха наченките на лошо главоболие. Знаех какво значеше това... е, поне достатъчно, че да отстъпя назад. Петата ми се закачи на една неравност по цимента и полетях към твърдата земя. Разперих ръце в жалък опит да запазя равновесие, но единственото нещо, до което се докопах, беше ръката на Роб.

Навярно смяташе, че постъпва кавалерски, като ми подава ръка, но трябваше просто да ме остави да падна. С блажена въздишчица мозъкът ми се промъкна в мислите на Роб. И изведнъж всичкото напрежение, натрупало се в дъното на съзнанието ми, се освободи, запращайки пъргав гъдел надолу по гръбнака ми. Стиснах зъби, но докато се мъчех да се изтръгна, вълна от гняв заля тялото ми.

За разлика от спомените на Кейт, които придойдоха и се разсеяха сякаш с пърхане на клепачи, тези на Роб бяха почти летаргични... кадифени и смътни. Не се наредиха като пъзел, а по-скоро се просмукаха един в друг - подобно на мастилена капка в чаша с вода, тъмната им материя се заразмива, докато накрая не размъти всичко бистро.

Аз бях Роб и Роб се взираше в две тъмни очертания на земята - две тъмни торби покриваха главите им, но личеше, че едната е на мъж, а другата на жена. Втората накара сърцето ми да запулсира бясно в ушите ми. Мощни вопли раздираха цялото й тяло, но не спираше да се бори с найлоновите въжета, овързани около ръцете и краката й.

Дъждът се сипеше наоколо като забравена мисъл и се стичаше по улуците на близките сгради. През филтъра на неговото съзнание звучеше като пращене. С ъгълчето на окото си мярнах два грамадни черни контейнера и чак тогава осъзнах, че се намирахме на някаква затънтена уличка и бяхме сами.

Ръката на Роб - моята ръка - се пресегна и дръпна торбата от главата на пленницата, като разпиля тъмна коса около лицето й.

Не беше жена. Беше момиче, навярно моя връстница, облечено в тъмнозелени дрехи. Униформа. Лагерна униформа.

Сълзи, примесени с дъжд, се стичаха по бузите й и се изливаха в устата й. Бледните й устни оформяха думичката „моля", а очите й сякаш крещяха „не", но в моята ръка имаше пистолет, който бе сребрист и лъскав, независимо от смътната светлина. Същият пистолет, който бях видяла в колата на дънките му. Същият, който сега бе насочен към челото на момичето.

Чу се изстрел и оръжието подскочи в ръката ми; за миг гърмежът освети ужасеното й лице и удави в екота си недовършения й писък. Лицето й като че ли хлътна навътре и ситни капчици кръв опръскаха ръката ми, изцапвайки тъмното ми яке... и ръба на белия маншет под него.

Момчето загина по същия начин, но с тази разлика, че Роб не си направи труда да свали качулката му, преди да го застреля. След малко телата се озоваха в контейнерите. Аз заотстъпвах от кървавата сцена, като наблюдавах как с всяка изминала крачка се смалява все повече и повече пред очите ми, докато тъмната гъста мъгла на съзнанието на Роб не я погълна нацяло.