Александра Бракен - Тъмна дарба

- Навсякъде са - коментира Кейт, проследила погледа ми. - Този вероятно караше провизии към Търмънд.

Това беше първият белег на живот, откакто бяхме потеглили - най-вероятно защото пътувахме по мъртвешката магистрала насред шибаното нищо, - но дори този самотен камион успя да уплаши Кейт.

- Премести се на задната седалка - нареди ми тя. - И се скрий.

Подчиних се. Разкопчах колана и се шмугнах между предните седалки.

Мартин ме наблюдаваше с изцъклени очи. Усетих ръката му върху рамото си, сякаш се опитваше да ми помогне, и веднага се отдръпнах от нея, свивайки се в пространството между задната и предната седалка. Опрях гръб във вратата и долепих колене до гърдите си, но въпреки това бях прекалено близо до него. Когато ми се ухили, кожата ми настръхна.

В Търмънд имаше момчета. И то доста. Но всякакъв контакт между двата пола -бил той съвместното хранене, споделянето на колиба или дори подминаването на път към тоалетните - беше строго забранен. Войниците и надзирателите следяха съблюдаването на това правило със същата бдителност, която прилагаха и по отношение на децата, използващи свръхестествените си способности -независимо дали умишлено, или неволно. Което, разбира се, подлудяваше и бездруго подлудените от хормони мозъци на тийнейджърите и превръщаше някои от съквартирантките ми в елитни тайни преследвачки.

Може би и аз самата бях забравила какъв е „правилният" начин за контактуване с представител на противоположния пол, но същото важеше с пълна сила за Мартин.

- Голяма забава, а? - коментира той. Реших, че се шегува, докато не видях вълнението в очите му. Отново почувствах онзи сърбеж, гъделичкащото чувство от поредния му опит да влезе в главата ми, и ужасът сграбчи с ледени пръсти гръбнака ми. Притиснах се към вратата и вперих поглед в Кейт, но не беше достатъчно.

Нямаме нищо общо, осъзнах. Бяхме затворени на едно и също място, живеехме в хватката на еднакъв страх, но той... той беше толкова...

Трябваше да сменя темата и да отнема вниманието му от онова, което се опитваше да направи. Климатикът беше включен, но действието му дори не се усещаше заради топлината, излъчвана от тялото на Мартин.

- Според теб дали в Търмънд вече са разбрали, че ни няма? - осмелих се да наруша тишината.

Кейт изключи фаровете.

- Предполагам. СОП не разполагат с толкова хора, че да организират издирване, но вече несъмнено са се досетили кои сте вие.

- Какво имаш предвид? - попитах я аз. - Че сме Оранжеви? Нали каза, че вече знаели. Затова и трябваше да избягаме веднага.

- Бяха на път да открият - обясни Кейт. - Тестваха Оранжевите и Червени честоти на усмирителната сирена. Едва ли някой от тях е очаквал да проработи така добре. Затова трябваше да ви измъкнем оттам, и то час по-скоро.

- Честоти - повтори Мартин. - Тоест... усъвършенствали са сирената?

- Точно така. - Кейт му се усмихна в огледалото за обратно виждане. - От Лигата научихме за новия им метод за отсяването на погрешно класифицирани деца. Предполагам знаете, че възрастните не чуват усмирителната сирена.

И двамата кимнахме.

- Е, учените им работеха по изолирането на честоти, доловими единствено от деца с определени типове пси-способности. Някои от звуковите вълни влияят на всички ви, но има и такива, които могат да бъдат отчетени само от Зелените или Сините, или - както е в този случай - Оранжевите.

Имаше логика, но ми звучеше все толкова ужасяващо.

- Знаете ли, питах се нещо... - подхвана Кейт. - Как го направихте? Най-вече ти, Руби? Влезли сте в лагера толкова малки. Как успяхте да излъжете класификационната им система?

- Просто... стана - отвърнах аз. - Казах на човека, който провеждаше тестовете ми, че съм Зелена. И той ме послуша.

- Нищо работа - прекъсна ме Мартин, облещил очи насреща ми. - Сигурно дори не си използвала силите си.

Не ми харесваше да възприемам способностите си като „сили" - това ги представяше като повод за гордост. А аз определено не се гордеех с тях.

- Когато започнаха да отделят Оранжевите и Червените, накарах едно момче да си сменим местата. Нямах намерение да свършвам като тях. - Мартин се приведе напред. - Затова привиках един от Зелените, горе-долу на моя възраст, и внуших на него и надзирателя, че всъщност това съм аз. Направих същото и с всички останали, които проявиха интерес. Един по един. Страшен съм, нали?

Стомахът ми се сви от отвращение. Съвсем очевидно беше, че изобщо не съжаляваше за стореното. Аз бях излъгала, но не и обричайки друго дете. В такъв човек ли те превръщаше контролът върху Оранжевите ти способности? В чудовище - в същество, способно на всичко, защото никой не можеше да те спре?