Александра Бракен - Тъмна дарба

- Радвам се да го чуя - отвърна Кейт. - Някъде на задната седалка има шише вода за теб, в случай че си жаден. След около час ще спрем, за да сменим колата.

- Къде отиваме?

- Имаме среща с мой приятел в Марлинтън, Западна Вирджиния. Той ще ви носи чисти дрехи и идентификационни документи. Почти пристигнахме.

Вече започвах да си мисля, че Мартин отново е задрямал, докато не се обади зад гърбовете ни.

- А след това накъде?

Радиото намери станция и изпълни колата с откъслеци от парче на Led Zeppelin, преди отново да отстъпи място на пращене и тишина.

Усещах как очите на Мартин прогарят дупки в тила ми. Опитах да устоя на импулса да се обърна и да отвърна на погледа му, но по-близо не се бях намирала до момче на моя възраст, откакто ни бяха разпределили по колиби. След години на живот от двете срещуположни страни на главната пътека в Търмънд, всички подробности около вида му ми действаха някак смущаващо. Луничките, за чието съществуване например не знаех, и фактът, че веждите му сякаш се съединяваха в една.

Какво се очакваше да му кажа? Толкова се радвам, че те намерих? Ние сме последните от вида си? Едното твърдение беше вярно, а другото не можеше да е по-далеч от истината.

- Ще се присъединим към Лигата в южната им щабквартира. Като пристигнем, ще имате възможност да решите дали искате да останете с нас - обясни тя. -Знам, че сте преживели много, затова не го мислете сега. Просто бъдете сигурни, че с мен ще сте в безопасност.

Чувството на свобода се надигна толкова бързо в гърдите ми, че трябваше да го издиря и да го усмиря заедно с подивялото ми от надежда сърце. Още беше твърде рано. Имаше шанс войниците да ни настигнат. Да ме пленят или убият още преди да сме стигнали до Вирджиния.

Мартин ме наблюдаваше с присвити тъмни очи. Зениците му като че ли се свиха и в този момент усетих гъделичкане в дъното на съзнанието си. Същото като онова, което изпитвах винаги когато способностите ми напираха да се проявят.

Какво вършиш, по дяволите? Впих пръсти в седалката, но не се обърнах да проверя дали още го прави. Само надникнах в огледалото за обратно виждане, а той се облегна назад в седалката и скръсти ръце с пуфтене. Херпесът в единия ъгъл на устата му имаше гневен червен цвят, сякаш беше чоплил коричката му.

- Искам да отида на място, където ще мога да правя нещата, които ми бяха забранени в Търмънд - заяви Мартин накрая.

Дори нямах желание да разбера за какво точно говореше.

- Много по-силен съм, отколкото предполагате - продължи той. - Няма да ви трябва никой друг, след като видите какво мога аз.

Кейт се усмихна.

- Именно на това разчитам. Бях сигурна, че ще разбереш. - Ами ти, Руби? -попита тя и се обърна към мен. - Готова ли си да станеш част от нещо значимо?

Ако кажех „не", щяха ли да ме пуснат? Ако поисках да отида в къщата на родителите ми в Сейлъм, щяха ли да ме отведат там, без да кажат и дума? Или до Вирджиния Бийч, ако пожелаех да видя баба си? Извън страната, ако така сметнех за добре?

И двамата ме наблюдаваха с идентични изражения на настойчивост и вълнение. А колко хубаво щеше да е, ако и аз се вълнувах така. Ако изпитвах тяхната увереност... само че аз не знаех какво искам. Знаех единствено какво не искам.

- Водете ме където и да е - отвърнах накрая. - Само не и у дома.

Мартин зачопли херпеса с мърляви нокти, докато не пусна кръв, която облиза от устните и пръстите си. Гледаше ме, сякаш очакваше да поискам малко и за себе си.

Обърнах се към Кейт, но въпросът умря върху устните ми. Защото за секунда, само за секунда не виждах нищо друго, освен пламъците и пушека, издигащи се зад острите очертания на раменете й, и вратата, която не можеше да отвори.

Достигнахме Марлинтън в седем часа сутринта, тъкмо когато слънцето реши да се покаже иззад дебелата облачна покривка. Лъчите му обагриха близките дървета в бледовиолетово и заблещукаха по гъстата мъгла, стелеща се по асфалта. Дотогава вече бяхме подминали няколко магистрални отбивки, всичките барикадирани с боклуци, бариери или изоставени коли - дело или на Националната гвардия с цел овладяване на градовете с бунтовническа дейност, или на самите граждани с цел недопускането на грабители и други нежелани посетители в и бездруго поразените населени места. По пътя обаче часове наред не срещнахме нито една кола, от което следваше, че предстои да се натъкнем на някого рано или късно.

Случи се рано и този някой се появи с червен камион. Потънах в седалката си, докато ни отминаваше с ръмжащия си двигател и гигантски гуми. Пътуваше в обратната посока, но видях съвсем ясно златния лебед, нарисуван от едната му страна.