Александра Бракен - Тъмна дарба

Гледката край началното училище беше още по-потресаваща. Детската катерушка, или каквото бе останало от нея, имаше грозен ръждив цвят и железата й сякаш се кривяха към земята. Ята птици бяха накацали по скършения й гръбнак и ни наблюдаваха с любопитство, докато профучавахме край знака „стоп" и свивахме зад ъгъла.

Подминахме сграда, която навярно бе служила за столова, но сега цялата й дясна страна се беше срутила. Пъстроцветните стенописи от усмихнати лица и слънца, украсяващи една от оцелелите й стени, се виждаха през мрежа от жълта полицейска лента, отцепваща територията на училището.

- Някой заложи бомба в столовата малко преди първия набор - обясни Кейт. -Взриви я по време на обяда.

- Работа на правителството може би? - попита Мартин, но Кейт нямаше отговор за него. Преди да направи още един десен завой, включи мигача и така изпрати сигнал незнайно на кого.

На безлюдния град.

През замъгления от дъха ми прозорец видях, че напускаме жилищния квартал и се отправяме към опустяла търговска улица. Подминахме „Старбъкс", салон за красота, „Макдоналдс" и още един салон за красота, преди Кейт да отбие в някаква бензиностанция.

Веднага забелязах другата кола - бежов джип, какъвто не бях виждала досега. Мъжът, облегнат на него, не пълнеше резервоара. Това беше невъзможно. Всички бензиностанции бяха плячкосани и маркучите на колонките се въргаляха по цимента.

Кейт натисна клаксона, но мъжът вече ни беше видял и ни махаше. Беше млад, вероятно връстник на Кейт, с дребно телосложение и тъмнокестенява коса, клюмнала върху челото му. Като го наближихме, усмивката по лицето му

разцъфна в нещо бляскаво и веднага го разпознах като мъжа от мислите на Кейт. Онзи, когото си беше представяла в пищни цветове и светлини, докато се отдалечавахме от Търмънд.

Кейт изгаси двигателя, изскочи нетърпеливо от колата и хукна към него. Чух неудържимия й смях, когато се хвърли на врата му с такава сила, че очилата изхвръкнаха от лицето му.

Потната длан на Мартин докосна врата ми на мястото над яката на ризата ми, стискайки леко, и в този миг търпението ми просто се изчерпа. Отворих вратата и изскочих навън, без да ме интересува дали Кейт би позволила, или не.

Въздухът беше влажен заради фината дъждовна мъгла, която придаваше електриков нюанс на зеленината наоколо. Полепваше по лицето и косата ми с благотворна свежест след няколкото часа, прекарани в тясно пространство с Мартин Мекотелото, чиято кожа сякаш беше покрита с нещо лепкаво.

- ... намерили са Нора около половин час, след като ти си тръгнала -обясняваше мъжът, докато крачех към тях. - Изпратили са два отряда по дирите ви. Натъкнахте ли се на някакви неприятности?

- Не. - Кейт го беше прегърнала през кръста. - И съвсем нормално. В момента им липсва персонал. Но къде са...

Роб поклати отривисто глава и по лицето му сякаш се спусна сянка.

- Не успях да ги измъкна.

Цялото тяло на Кейт като че ли увисна.

- О... много съжалявам.

- Няма нищо. Май ти си се справила по-добре от мен. Добре ли е момичето? - И двамата се обърнаха към мен.

- А... Роб, това е Руби - каза тя. - Руби, това е моят... това е Роб.

- Ама че скучно запознанство! - изцъка с език Роб. - Крили са хубавичките в Търмънд, доколкото виждам.

Той протегна ръка към мен. Голяма длан, пет пръста, космати кокалчета. Съвсем нормална ръка. Ако някой съдеше по погледа ми, щеше да предположи, че е покрита с люспи. Моята остана плътно прилепена до бедрото ми. Направих крачка към Кейт.

Мъжът не държеше пистолет, нито нож, нито пък устройство за Бял шум, но по задната страна на ръката му се виждаха рани и синини, някои от които съвсем пресни; стигаха чак до китката му, където яркочервените линии се скриваха под ръкава на бялата му риза. Чак когато прибра ръката си, забелязах малките червени пръски по десния му маншет.

Лицето на Роб се стегна, щом видя къде гледах. Същата ръка изчезна зад гърба на Кейт и обви кръста й.

- Страшна красавица е, нали? - вдигна очи към него Кейт. - Ще е идеална за мисии под прикритие. Кой би отказал на такова лице? Освен това е Оранжева.

Роб изсвири одобрително.

- Дявол да го вземе!

Възхищение към Оранжевите? Кой би предположил?

- Добре ли е Сара? - попитах аз.

Роб ме погледна объркано.

- Говори за Нора Дженкинс - поясни Кейт. - Сара беше фалшивото й име.

- Добре е - отвърна Роб и сложи ръка на рамото ми. - Доколкото знам, все още я разпитват. Информаторите ни в Търмънд ще ни държат в течение.