Александра Бракен - Тъмна дарба

Площадката зад сградата на бензиностанцията се състоеше само от четири паркоместа и едно от тях беше заето от преобърнат боклукчийски контейнер. Докато препусках след нея, без да откъсвам очи от сивата й тениска, чух разни дребни животинки да писукат от металната му вътрешност. Крачетата й тичаха толкова бързо, че се препъна в една туфа дива трева, избуяла изпод ронещия се асфалт. Посегнах да я хвана, но малката успя да запази равновесие.

Бях на две стъпки от нея, когато внезапно ускори темпото си и се шмугна в горичката, която разделяше бензиностанцията от съседното шосе.

- Искам... искам само да поговорим! - извиках подире й. - Моля те!

Трябваше да кажа: Няма да те нараня или Не съм от СОП, или нещо друго, което щеше да й подскаже, че и аз самата съм в не по-малка опасност от нея. Но гърдите ми горяха и чувствах белите си дробове смачкани от болката в ребрата ми. Паникбутонът подскачаше във въздуха, блъскайки се в брадичката и раменете ми. Дръпнах го с такава сила, че верижката се скъса.

Момиченцето прескочи едно повалено дърво и гуменките й продължиха да джвакат в горската кал. Моите не бяха много по-безшумни, но гласът на Мартин заглуши всичко.

- Руби!

Кръвта ми изстина толкова много, че сякаш спря да циркулира във вените ми. Не биваше да поглеждам през рамо, но реакцията беше по-скоро инстинктивна, отколкото породена от страх. Не осъзнах, че краката ми са престанали да тичат, докато топчестият силует на Мартин не изникна от другата страна на горичката. Беше достатъчно близо, че да видя червенината по лицето му, но още не ме беше зърнал.

- Руби!

Очаквах, когато продължа да бягам, пред мен да няма нищо друго, освен дървета и въздух, но за моя изненада я видях, и то не особено далеч. Беше застанала зад едно дърво - не се криеше, но и не ме викаше към себе си. Устните й бяха стиснати в тясна линия, а очите й прескачаха между мен и посоката, от която се чуваше гласът на Мартин. Като пристъпих към нея, тя се стрелна толкова бързо, че краката й отскочиха от земята. Подплашена като заек.

- Недей така - пророних задъхано и вдигнах безпомощно ръце. - Просто искам да...

Излязохме от гората и се озовахме на пустеещо шосе. В единия край на задънената улица се виждаше редица от разнебитени къщи, чиито заковани прозорци приличаха на черни очи. Предположих, че ще се отправи към най-близката - онази със сива ограда и зелена врата, - но малката сви рязко надясно и хукна към микробуса, паркиран отстрани на пътя.

Колата беше доста поочукана, не само по броните, но и по вратите и тавана. Фаровете й бяха изпочупени, а черната й боя се лющеше. Най-хубавото нещо в нея беше курсивното, усукано лого, което някой беше изрисувал по плъзгащата й се врата.

Но все пак беше превозно средство. Начин за бягство. Точно в онзи момент не разсъждавах стратегически - за това дали имаше бензин и дали двигателят й щеше да запали. Мисля, че само при вида на грохналия микробус сърцето ми се

сдоби с големи, пухкави бели крила, които нищо не можеше да срази.

Момиченцето търчеше толкова бързо, че се блъсна в микробуса и отскочи от него. Тупна на земята, но се съвзе учудващо лесно. Хвана с двете си облечени в жълто ръце дръжката на вратата и я плъзна назад със стържене, което прогони птиците от покривите на близките къщи.

Стигнах я тъкмо когато затвори вратата и натисна копчето за заключване.

Виждах я през собственото си отражение в затъмненото стъкло - виждах какво тя бе видяла в мое лице. Опулени, дивашки очи, заплетена тъмна коса, дрехи, които вероятно щяха да си ми малки, ако животът в лагера не ме беше направил толкова кльощава, че ребрата ми се брояха. Изтичах до другата страна на микробуса, за да се скрия от всеки, който можеше да изскочи откъм гората.

- Моля те! - пророних с дрезгав глас.

Този на Мартин или ехтеше в главата ми, или в действителност се приближаваше. Прозорците бяха достатъчно светли, че да виждам редицата дървета през тях, и държах очите си отворени на четири за восъчната кожа на преследвача ми. Ако той се приближаваше, значи, Кейт и Роб също не бяха много далеч. Вероятно вече бяха чули крясъците му.

Имаш два варианта , Руби - казах си. - Да се върнеш или да продължиш да бягаш.

Главата и сърцето ми ме тикаха единодушно към второто, но останалата част от тялото ми - онази, която бе изтезавана с Белия шум, тровена и наранявана от хора, провъзгласили се за благодетели - упорито отказваше да помръдне от мястото си. Облегнах се на микробуса напълно обезверена. Чувствах се така, сякаш някой бе стегнал гърдите ми в менгеме и възнамеряваше да върти дръжката, докато не изцеди всичкия въздух и кураж от организма ми.